Вакантен пост

 Вакантен пост

от Дж. К. Роулинг

Драги мой,

  Преди време ми каза, че обичаш да ти разказвам книгите си. Така съм описвала идеите, че ти ги виждаш направо в образи. Е, сега ще ти разкажа за книгата, която занимава мислите ми от известно време. С типичния за теб маниер веднага ще попиташ: „Кои мисли – хубавите ли?“ Не, не хубавите. Онези другите, мрачните. „Значи историята не ти е харесала?“, ще избързаш отново. Напротив, дори обратното. Впечатли ме. „Е, значи това е някой шедьовър?“ Не мога да кажа – това го оставям на критиците. У мен събуди онзи див стремеж към мислене, който прилича на решаването на задача по математика, чийто отговор знаеш, но искаш да го довършиш просто защото можеш. Не, не ме гледай така объркано, сега ще ти обясня.

  Историята започва и завършва със смърт, но чувството не е за кръговрат, защото героите няма да изминат същия път отново. Невъзможно е да преживеят същите случки за втори път, защото вече и така разклатеният им свят ще се срути и при най-малкия трус. Те сякаш са се качили на един влак и са забравили да слязат, а и машинистът е забравил за гарите, за маршрута и за обратния път. Нищо ли не разбра? Добре, ще опитам отново.

  Представи си тихо английско градче. Великолепна природа. Стари къщи, калдъръмени улички и идилична атмосфера. На площада в центъра - паметник на жертвите, дали живота си за родния край, а около него – кашпи с цветя. Отсреща гастроном, който вече двайсет и пет години си седи на мястото, а до него новоткрито кафене. Звучи чудесно, нали? „Разбира се, а къде са хората?“ – ще попиташ. Ех, и те са там, и точно от това идват проблемите.

  Бари Феърбрадър е общински съветник. Роден е и е израснал в омразното гето, но заради силната си воля успява да изгради по-добър живот за себе си и семейството си, създава си приятели, бори се за социална справедливост и общо взето е всеобщ любимец (като изключим разбира се противниците му в общинския съвет). И точно неговата смърт извежда на повърхността всички онези черни дупки, които неподозирано живеят в човека. Предупреждавам те, че от тук насетне нещата стават грозни! Вестта за неочакваната кончина на Бари логично отвежда до овакантения пост в общинския съвет. И борбата започва. Няма да те отегчавам с излишни подробности, просто ще ти кажа, че всъщност тази борба не е за възможността да се помогне в управата на любимия роден град. Не, нищо подобно! Борбата за едни е за надмощие, за други начин за спечелване на родителската гордост, за трети добър шанс за провеждане на далавери, а за някои продължение на делото на добър приятел и ментор. На този фон тече и животът на няколко тийнейджъри, които провеждат собствените си борби – срещу родителите си, срещу училището, срещу света, срещу себе си. Стъпка по стъпка се стига до спорове, клевети и отмъщения, децата публично оклеветяват родителите си, изваждайки на показ някоя от тайните им... Не си мисли обаче, че става въпрос за махленски свади и тем подобни малки простотийки. С много психологизъм са разкрити най-дълбоките нередности в човешката същност като лицемерие, подлост, похот, суета, жестокост, незаинтересованост в най-чистите си форми. Мислите на героите са представени такива каквито са, каквито всеки от нас си ги мисли – неподправени и нецензурирани, неприкрити и нехаещи. Езикът е достатъчно вулгарен, за да си се запиташ на моменти книга ли четеш или си попаднал незнайно как в истинско гето. Но отговорът идва почти веднага – това е реалността. Истината е, че няма положителен герой (е, може би починалият в началото Бари, но с течение на времето се оказва, че заради активния му обществен живот е страдало семейството му, така че дали и той не е бил като другите?). Всеки се е вглъбил в собствените си трагедии и едва забелязва, че околните също имат такива.

  Краят е доста обезкуражителен. Все си казвах – ето, в следващата глава по-малко лошите герои ще спечелят, нещата ще се пооправят, положението ще се позакърпи... Но нищо от това не се случи.

  Разбираш ли сега защо ми хареса книгата? На първо място ме изненада (имам предвид като развитие на сюжета, а за очакванията ми заради автора да не говорим, това е тема на друг разговор). След това ме провокира да помисля и да си направя изводи, а знаеш колко обичам да го правя. Да не говорим, че това е една доста по-различна история от тези, които съм чела напоследък. И на последно място (е, има и още доста, но другите впечатления просто не мога да ги облека в думи) ми подейства като огледало на обществото, показа ми в какво сме се превърнали и какво крием някъде дълбоко в себе си.

   Е, разбра ли ме?

Твоя,

Деметра

Автор: Деметра Димитрова

Рубрика: Ревю