Показват се публикациите с етикет Интервю. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Интервю. Показване на всички публикации

понеделник, 3 юни 2013 г.

Среща с Иво Топалов - един млад и амбициозен човек





1. От кога пишеш? (Малко история - как започна, първи вълнения, спомени) 
Пиша отново от около три години. Бях прекъснал това свое занимание, след като завърших гимназия, където се подвизавах като автор на статии и редактор на училищния вестник. Тогава имах и няколко неуспешни опита да напиша повест. Към края на 2010 г. започнах отново да пиша кратки статии, с които сложих началото и на моят блог: Блогът, който усмихва хората, който съществува от февруари 2011 г.. Кулминацията на това е завършването на романът „Полетът на орела” в началото на 2012 г.
 2. С какво се занимаваш в момента?
 Това е доста обширен въпрос, понеже се занимавам с много неща. Професионално се занимавам с обучения – бизнес и частни, също така организирам състезание за презентатори наречено „Майстор на думите”, където хора разказват много интересни истории. Освен това пиша статии и интервюта в блога си. В свободното си време играя интересния спорт Петанк, който постепенно набира все повече популярност в България. Състезател съм на Университетския клуб по Петанк (УКП) и миналата година станах републикански вицешампион на България.
3. Какво те провокира да напишеш книгата ''Полетът на oрела'' ?
 Много неща. Както споменах, това не е първият ми опит, но е единственият засега, който  завърши с успех. Случи ми се нещо, което ме накара да преосмисля много от нещата, в които вярвах. Всъщност, в труден момент от живота си седнах да пиша статия за истината, която възнамерявах да публикувам в моя блог. Изпаднах в нещо като транс и се осъзнах в два часа през нощта, когато бях на тридесет и някоя страница. Писах до сутринта и минах 40 страници. Следващите дни просто продължих, като отмених всичките си ангажименти за един месец напред. Даже спрях да се бръсна, докато не завърша произведението. Така получих суровия вид на романа, който претърпя още много редакции впоследствие. Ако не бях писал и не бях казал каквото имах да казвам имам чувството, че щях да се пръсна.


4. Би ли ни разказал малко повече за сюжета? 
Разбира се! Сюжетът е обикновен и не е сложен. Едно пътешествие, в една необичайна страна, където властва крал, който ръководи всичко, чрез своите глашатаи. Вървейки по пътят главният герой среща различни интересни герои, които му разказват много неща и му дават своя опит, а понякога и необичайни знания. Това кара героят, който всъщност е едно момче да стигне до някои прозрения, особени гледни точки и да научи ужасно много за това какво ни кара да се движим напред. Тези, които според мен оказват най голямо влияние върху него са Смелия Предприемач, Упорития Спортист, Пътуващия Мъдрец и дори Големия Играч. Без да издавам какво се случва, накрая момчето научава, че най-добрият учител е страданието. Но това го кара да се излекува.
5. След популяризирането на книгата ще се радвам най-много ако...
 След популяризирането на книгата ще се радвам най-много ако... науча, че е помогнала на някого в труден момент от живота му. Или науча, че е доставила удоволствие на друг.
6. Какво отнема написването на една книга? А какво дава?
Написването на една книга отнема много време и труд. На мен поне ми отне много самостоятелни редакции, последвани от външни редакции на професионалисти. Използвам случая да благодаря на моята редакторка Вера Янчелова, която има почти магическо докосване върху думите. Сигурно ако разпределя времето в нормални работни дни ще прехвърля половин година. Но това, което получих за себе си е несравнимо. За мен това беше като малка терапия. Преживяване, което ме обогати и ме накара да вярвам още по-силно в себе си и собствените си сили.
7. До сега не съм успял да...
 Досега почти няма нещо, в което не съм успявал. Имах успешна кариера като търговец в сферата на индустрията, след това имах собствен бизнес с техника, който също беше успешен. Организирах различни събития, множеството от които също постигнаха успех. Когато наистина имаш цел и си готов да положиш съответното количество труд и време, почти няма нещо, което да е непостижимо. Каквото и да не съм успял да постигна до сега, просто не съм искал достатъчно силно и съм сигурен, че ще успея да постигна скоро. Ако ми е писано.
8. Последната ми осъществена мечта е...
Последната ми осъществена мечта е издаването на „Полетът на орела”, който излезе малко след средата на май. Вложих цялата си енергия, за да може да се случи това. Премиерата беше като сън, дойдоха над 180 човека и изпълниха залата със смях и аплодисменти, които ме трогнаха и стоплиха сърцето ми. След това, преди още да осъзная, че книгата е вече факт дойде пролетният Базар на книгата, където тя се превърна в малка новина. Все още има моменти, в които не съм сигурен, че книгата вече е излязла. Държа едно копие на нощното си шкафче, за всеки случай и да си напомням, че вече е издадена.
9. Последното ми разочарование е...
Трудно е да назова разочарование. За да има разочарование трябва да има някакви очаквания. Аз се опитвам да живея без очаквания, като същевременно давам всичко от себе си. Не знам дали става ясно. Ако имаш някакви очаквания, особено към хора или събития, то те са потенциален източник на най-дълбоко нещастие. От друга страна, ако си готов да работиш усърдно за кауза или идея, без да си обвързан с очаквания към хора или конкретен резултат можеш да се запазиш психически. Това разбира се изисква много работа и не е напълно възможно за мен на този етап. Най-трудно ми е да подхождам към най-близките си приятели си без очаквания. Понякога, когато се въодушевя от нещо, оставам разочарован, ако те останат безразлични например.
10. Любими автори? Книги?
 Чета много и обожавам книгите. Най-много обичам Орсън Скот Кард и неговата книга „Играта на Ендър”, тя ми е номер 1. Също Аугусто Кури, Паулу Куелю, Антоан дьо Сент Екзюпери, Уинстън Грум, Антъни Робинс. Обожавам някои книги на Тери Пратчет. Дъглас Адамс, Хорхе Букай, „Властелинът на пръстените”, „Мечо Пух”, „Дао дъ Дзин” и т.н. Не мога да изброя всички, но в края на „Полетът на орела” съм направил кратък списък с едни от най-значимите произведения и автори за мен, ако на някой му е интересно.
11. Оприличаваш ли стила си на писане на някой твой идол, кумир..
Според мен всичко, което четем и ни харесва оказва влияние върху нас, но е хубаво да си намерим собствения стил. Например, аз много обичам да опростявам сложните неща, като в приказките. Не винаги ми се отдава, но се опитвам с малко думи да кажа много, защото само ако разбираш нещо, можеш да го кажеш просто (това последното го е казал Айнщайн, не аз).
12. Има ли пред теб ново предизвикателство?
Всеки ден е едно ново предизвикателство. Да останем истински, да не се поддаваме на външни влияния, да имаме истински интерес към околните си. А и популяризирането на книгата също стои пред мен.
13. Лесно ли се издава книга в България?
Поне за мен не беше лесно и минах през много и понякога изненадващи трудности. Това предполагам е понеже не исках да се издавам сам, а исках да работя с професионалисти. Оказа се, че е много трудно да си намериш издател. Иначе всяка печатница е готова да съдейства.
14. Как избра това издателство?
Издателството, в лицето на редактор Вера Янчелова избра мен. Стана случайно. Работното подзаглавие на „Полетът на орела” беше: „Една история за сила, мъдрост и малко любов.” Оказа се, че Вера е писала представяне за книгата на Ранди Пауш „Последната лекция” озаглавено по абсолютно същия начин. Това я провокирало да прочете текста и харесала ръкописа. След това отправиха предложение, а Хермес е едно от най-популярните издателства в България, което много подбира какво да издаде. Затова беше съвсем естествено да приема и да работим след това заедно.
15. Имаше ли трудности около издаването? (Ако ''да'', какви?)
Имаше. Получих откази (от „ние работим само с известни”, до „много сте млад”), също и много подценяващо отношение от някои редактори. Имаше и хора, които просто не желаеха да бъде издадена моята книга и дори се опитаха да омаловажат труда ми и да ми попречат. Нищо обаче, не ме спря. Продължих да работя по текста, както и по представянето на ръкописа, докато не стана достатъчно добро, за да успея.
Всички трудности, които имах обаче бяха за добро, понеже ако не беше това забавяне, книгата дори нямаше да има илюстрации. Моят приятел, художника Борислав Гергинов се вдъхнови да нарисува героите почти половин година след завършването на романа, малко след като му го бях изпратил да го прочете. Сега с илюстрацията към всяка глава смятам, че тази книга е наистина завършена.
16. Какво би посъветвал младите, прохождащи автори?
Аз самият съм „млад и прохождащ” автор, но бих посъветвал другите това, което свърши работа на мен, защото един съвет има стойност единствено, ако човек го е научил по трудния начин. Вярвайте в себе си и не позволявайте на никого да ви казва, че не струвате. Не вярвайте на хора, които не са написали книга да ви казват, че вашата е лоша. Продължавайте да се борите, каквото и да ви е приготвил живота! Както казва Сериозния Учен от романа: „Дори когато изглежда, че не напредваш, продължавай!”
И пишете, понеже в момента България има нужда от вас.
17. Замисляш ли втора книга?
Засега не. Вече имаше запитвания от хора прочели романът дали ще има негово продължение. Всичко, което имах да кажа, беше изказано в книгата и тя е самостоятелно произведение. „Полетът на орела” е плод на вдъхновение и ми се иска, ако има друга книга, тя също да е плод на муза.

Благодаря ви за тази възможност, която ми дадохте и за интересът, който проявихте към мен. До нови срещи!


                                                                                                     Виктория Димитрова


Книгите ме вдъхновяват


https://fbcdn-sphotos-g-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc1/375409_326715390686105_1049952040_n.jpg

Марчела учи журналистика, но от седем месеца работи в книжарница Booktrading, защото книгите я вдъхновяват.Ето какво сподели тя за нас:

Макар, че учиш журналистика се занимаваш повече с книги, какво те привлече в книжарницата?
-Атмосферата,  която внасят книгите е незаменима.Никога не си сам и има възможност да развиеш шизофрения, ако прекалиш с честата им  употреба.

Какво точно те вдъхновява в книгите?
-Това, че единствено  книгите могат да те размечтаят и в следващият момент да те натъжат.Карат те да си ентусиазиран след което нещастен и отегчен и въпреки това четеш, докато изживяваш един многопластов живот.

Имаш ли любима книга?
-Любими много.Последната, която ми стана любима е "Жития на безделници и пропаднали мистици" - разкази.Написаното там е абсурдно, смешно и нелепо. Кара ме да се заливам от смях, без да знам защо се смея.Необяснимо забавно е.


Коя е първата ти прочетена книга?
-"Емил от Льонеберя" или може би " Патиланци"

Говори се, че книгите не са на мода, има ли нещо вярно?
-Не са на мода ли, няма нищо подобно.Всеки ден идват много хора, които си купуват книги, повечето дори искат конкретно заглавие.Но тези, които са решили да експериментират са по-забавни. Има много смешни случки с клиенти, но ако ги разкажа на живо ще е по-интересно.
Какво би пожелала на читателите или на бъдещите читатели?
-Да не се отказват да четат.Книгата е свят сам за себе си.Тя е твой приятел и същевременно не съвсем.Има толкова много книги за четене и толкова малко време.Не губете време, вземете първата книга до вас и започвайте да четете.

Никол Белева

"Hot Spot Books & Art" - една идея в развитие, която търси своето място под слънцето



Hot Spot Books & Art e един work in progress...или по-скоро masterpiece in the making. Зад него стоят двама души - Ева и Васил. Идеята, на която в продължение на половин година активно  вдъхват живот, е проста. Да създадат място, на което хората да могат да намерят колкото се може повече четива на английски език. И на колкото се може по-разнообразни теми.

За мястото, пътя зад, под и пред него, си поговорих с Ева. Получи се нещо повече от интервю. Това, което ще прочетете е по-скоро един кратък и вдъхновяващ разказ за преследването на това, което те прави щастлив.


Какво е Hot Spot Books & Art?
Това е проект, който се развива в движение. В началото беше място за четене, но след това се получиха няколко много интересни експеримента: първия беше с рожден ден, който една девойка си празнува тук, след това започнаха разни корпоративни срещи, обучения. Около това назря и идеята за предлагане на чай, кафе. След това започнаха да се правят уъркшопи, фотоизложби. Така че HSBA  е нещо, което само търси мястото си под слънцето и с подходящите хора ще го намери, поне такива са тенденциите.

Какви хора идват в Hot Spot Books & Art?

Определено търсещи и мислещи. Много логични. Няма, според мен, човек, който да е попаднал тук случайно поради простата причина, че няма как да попаднеш тук просто минавайки. Една част от хората идват тук, за да се усамотят, но има и такива, които идват, за да социализират, да се запознаят с интересни хора.




Как се роди идеята за подобно място?

Идеята до голяма степен не е моя, а на Васил. Аз просто я изработих. А при него идеята си зрее от години, още от студентските му времена в Щатите. 


С какво се занимаваше преди да се заемеш с библиотеката?
Допреди 3 години активно се занимавах с оперативен мениджмънт на високи позиции в корпоративни структури.



А защо се отказа от това поприще?

Докато ти вървиш нагоре и докато имаш амбицията да стигнеш върха, който каквото да ти обяснява, ти си гониш гониш своето. Но когато стигнеш там горе, осъзнаваш че нито е толкова готино, нито е толкова спокойно, твърде самотно е. И когато ти си част от една такава структура, такава машина...твоите действия са подчинени на интересите на машината, а  не на твоите собствени.В такава ситуация често си даваш сметка за твоите лични приоритети.
Тук има и един друг много сериозен морален проблем. Когато ти си в тази машина, в един момент се изчерпваш и не си полезен. И ако не уцелиш момента, в който ставаш безполезен и не се откажеш сам, машината се отказва от теб. За мен нещата се случиха така: първо дойде умората, след това се изчерпах и накрая сама реших, че нещата са дотук.

И след това?

След това бях съдружник с приятелка в едно арт-ателие. Нещо, което ми доставяше огромно удоволствие.





Но това очевидно е отстъпило място на HSBA, кога точно?

От 3 години с Васил активно си говорим за тази идея. Но година и половина преди отварянето на вратите на библиотеката(януари тази година) започна наистина да се прави нещо, да се събират книги за начинанието. На всичките ни приятели този проект им се струваше адски несериозен, казваха си: "добре де, на тия ще им мине, това го слушаме от доста време". Но колкото повече напредвахме, толкова повече ставаше ясно, че този път няма просто "да ни мине". Имахме,разбира се, и доста приятели, които ни помагаха в работата.


Защо книгите в библиотеката са на английски?

Това беше една продиктувана необходимост. Защото и двамата  сме англоезични, непрекъснато купуваме книги на английски и почти винаги, когато сме имали нужда от по-голям избор на книги,свързани с определена тематика (например бизнес), не сме го намирали.




Дори в Интернет?


Адски измамно е, че в Интернет има всичко. Не е така. В Интернет има някакви насоки и някакви "кукички", за които ти трябва да се закачиш...и в един момент идва време на плащането. Така, постепенно стигнахме до извода, че необходимост от място като HSBА определено има.

Най-голямата пречка от стартирането на проекта HSBA?

Пречките общо-взето хората сами си ги поставят. Важното е човек да приема философски нещата. Ти или искаш да реализираш нещо в тази система и го приемаш и си казваш "това е", или си скъсваш нервите без нищо да реализираш и промениш.




Кое е нещото, пряко свързано с библиотеката, което най-много е изненадало и има ли такова?

Има,да. Това е доброволческата ни инициатива. Аз абсолютно не вярвах, че нещо ще се получи. Това нещо не само че ни изненада, то абсолютно и тотално преобърна представите ни за доброволчество и за това какво и как се случва в тази държава. И затова аз казвам, че ако в началото HSBA е бил наш проект, то сега вече въобще не е само наш. Той е това, което е в момента, благодарение на всички тези хора, които ежедневно идват и които продължават да бъдат част от този процес.  

От какви възрасти е съставена папката с абонаменти?

Над 50% от абониралите се са във възрастовата група от 20-35. Най-малкият ни читател е на 4 годинки.




А от какво се интересуват най-много посетителите?

Като цяло има подчертан интерес към бизнес секцията ни. Един младеж от онзи ден пък заседна за цял следобед в секцията с кулинарни книги, а на тръгване се поинтересува за фентъзи . За съжаление още нямаме много художествена литература, но работим по един проект за обмен на книги със СУ.


Какви други събития, освен рождени дни и корпоративни срещи са били организирани в HSBA?

Еврейското дружество в България са имали около 5 събития тук. Подобни събития, заедно с честването на рождени дни и корпоративни срещи са затворените събития, провеждани тук. От отворен тип са: четенията на детски книжки, работилничката за мартеници и тази за лампи (едни определени, тези на Николай Табаков) и фотоизложбите. 




Автор: Петя Минкова

Страницата на библиотеката във Фейсбук
*от тук са взети и снимките, една част от които на Васил Танев








Гласът на читателя

Напоследък проявявам голям интерес към читателя, много ми се иска да го разбера. Затова поразпитах една читателка, която ще остане анонимна. Накратко ще я наричам Ана.

Здравей, Ана, днес е последния ден от Панаира. За първи път ли идваш?
- О, не, това вече ми е за трети път.

Не успя ли да си намериш някоя книга през седмицата? Тогава нямаше и толкова много хора.
- Наистина днес е доста пълничко. Честно казано за себе си книга не  харесах. Иначе за едното дете взех "Пипи" - на есен ще го взимат в училище, на другото взех от тези хубавите, с твърдите страници, с животинки, на мъжа ми харесах 3-4 криминалета от намалените. Даже за подаръци на няколко приятелки купих. Пък аз останах без нищо. (Подсмихва се)

А какво си търсиш?
- Искам да си взема поне 2-3 книжки за лятото. Чете ми се нещо лекичко, ама не от розовите романчета, може и приключенски да е. А искам и по-сериозно четиво - видях, че е излязла новата книга на Халед Хосейни, но още не съм решила. Отдавна не съм чела пътеписи и може да потърся някой... Общо взето в главата ми се въртят само идеи, нищо конкретно.

Защо не попиташ хората от щандовете, те ще те насочат.
- Ами, само да ги занимавам хората, а накрая нищо да не купя. Ще се разходя още малко и все ще се спра на нещо.

А колко често купуваш книги?
- Като се замисля само по панаирите, по-лесно е така - много издателства, има и намаления.

А отнякъде другаде взимаш ли книги - от библиотеки, от приятели?
- Понякога ходя в кварталното читалище, но не много често. Пък и предпочитам книгите да са си мои - така мога да си ги чета когато си искам.

Какво мислиш за електронните книги?
- Хубаво нещо са, но не смятам скоро да мина на тях. Не ми е удобно да чета на компютър, а четец не ми се иска да си купувам. Знам ли, след време може и да свикна с идеята, но още не ми се разделя с хартията.

Каза, че вече си купила книжки за децата си. Насочваш ли и тях към четенето?
- Малката е още много малка, но батко ѝ вече сам си пита за книжки. На него гледам да му давам класическите детски книги, съвременните истории не ги харесвам. Иначе имаме го спора за мишката и книжката, но все още ме слуша и като се зачете, не се сеща за компютъра. Не знам като порасне...

Деметра Димитрова

неделя, 2 юни 2013 г.

Интервю с Лора Любомирова

Лора Любомирова


          В центъра на София на бул. Стамболийски между магазин за дрехи и нон-стоп се спотайва една малка книжарница. Често обикалям вътре търсейки заглавия, които си обещавам да си купя при първа възможност. Не само книгите ме привличат там. Зад касата работят 2 млади дами, които винаги ме посрещат с усмивка и полезна информация. Затова реших да взема интервю с една от тях, за да разбера какво мисли един човек заобиколен от книги за самите тях. Тя е Лора Любомирова – управител на книжарница Хермес. А аз съм човека отнемащ и от работното време за да ви запозная с нея, нейните мисли и виждания за книгите.

  1. От кога работите с книги?
 - Работя с книги от 17 април 2012г. Започнах в книжарница "Хермес" в гр. Видин. През октомври 2012г. ме прехвърлиха в книжарница "Хермес" в гр. София. Общо взето работя с книги от една година и един месец.

  1. Обичате ли да четете?
 - Обожавам да чета книги. Най-вече хубаво написани романи за живота, емоциите на хората и т.н Книгите те вкарват в един различен и в същото време подобен на твоя свят.


  1. Чете ли българина според вас?
 - Твърдо ДА! Смятам, че българина чете и то доста. Но пак зависи, защото много хора, които обичат да четат не могат да си позволяват да си купуват книги, защото са си доста скъпи вече и с голямо ДДС. В тази връзка е много хубаво, че има библиотеки.

  1. Какво е книгата за вас?
 -  За мен книгата е един друг свят, в който се пренасям. От всяка книга аз научавам нещо полезно лично за себе си, както и за околните. Книгата е мъдрост, знание и култура. Няма нищо по-хубаво от това да си легнеш с книга в ръка и да усетиш мириса на страниците й, да я прелистваш.



  1. Често ли подарявате книги?
 - Може би не често, но подарявам книги. Най-вече подарявам детски книжки. За децата е много важно да бъдат научени от малки за света на книгите, за да добият любов към тях.

  1. А колко често купувате за себе си?
 - За себе си купувам един път месечно по една или две книги. Имам и такива, които съм купувала отдавна и още не съм прочела, така че съм си осигурила "запаси" от книги, в случай, че нямам нужните средства за това.


  1. Харесвате ли съвременните български автори?
 - Да, харесвам съвременни български автори. Харесват ми разказите на Калин Терзийски. Наскоро прочетох книга от Иво Топалов. Дебютната му книга - "Полетът на орела". Препоръчвам я на всеки, който търси отговори за себе си, за живота си и за всичко и всички около себе си.

  1. Бихте ли откраднали книги и при какви обстоятелства?
 - При никакви обстоятелства не бих откраднала книги, тъй като работя в книжарница и постоянно се крадат книги. Доста е неприятно бих казала. Не искам да правя нещо, което не искам да ми правят.

  1. Избройте поне 3 книги, които според вас всеки трябва да прочете?
 - Трудно е да се изброят само три книги, но ще се опитам: На изток от рая“ – Джон Стайнбек, Парижката Света Богородица“ – Виктор Юго и „Малкият принц“ – Антоан дьо Сент Екзюпери. Лично за мен това са трите книги, които най-много са ме докоснали по някакъв начин
  1. Коя е най-хубавата книжарница в София?
 -  Книжарницата , в която работя аз заедно с моята колежка си е най-хубавата за мен. Книжарница „Хермес“ бул. „Ал. Стамболийски“ 27А.

  1. Благодаря, успех в продажбата на книги. :)
 - Моля, заповядай пак, ама да не ти става навик. :)




Автор: Емилиян Чернев

Смята ли се българинът за неграмотен?

Като за последен задължителен пост исках да направя добро впечатление с едно интервю, което щеше да представлява огромен интерес и щеше да е изключително полезно за хората, които смятат да се занимават някога с книгоиздаване. С надеждата все пак да проведа интервюто няма да ви казвам кой е човекът и ако се получат нещата ще го публикувам. 

Вместо интервю проведох анкета, която бе попълнена от 100 човека. Тя съдържа няколко въпроса свързани със информираността и мнението на българите за грамотността в България. Въпроси, свързани със самооценката на хората и какво смятат те за въпросното положение в момента. Ето какви са въпросите и съответните резултати:




Оказва се, че хора от всякакви възрасти и с всякакво образование са на мнение, че четенето на книги ограмотява човек. 64% от анкетираните имат реална преценка за големия процент неграмотност, който цари в страната ни - между 50% и 60% са неграмотните български граждани. Повечето хора смятат, че това се дължи най-вече на образователната система и нежеланието от страна на гражданите да проявяват интерес към личното си ограмотяване. 

За жалост след провеждането или попълването на анкети свързани с образование, грамотност, книги, четене и т.н. винаги резултатите са незадоволителни и предизвикват тъжни и неприятни чувства. Аз не смятам, че е необходимо да говорим и пишем абсолютно правилно във всяка една ситуация. Важно е човек да проявява отговорност и да преценява кога това е необходимо и коя ситуация изисква книжовно писане или говорене, а за тази цел трябва да има нужните заложби. Не е допустимо да четем официални (дори и неофициални) статии с правописни, грамарически, стилови и пунктуационни грешки. Не е допустимо да си купим книга и тя да е некачествена в отношение на граматика и пунктуация. Не е допустимо да има хора, които да не могат да четат и пишат в една европейска държава, която претендира за съвременна и цивилизована.


Изготвил: Михаела Кулева


Една гражданка на света, пуснала временно котва в Бургас

Зорница Петрова е поетеса, филолог и преподавател по български език и литература. Родена е на брега на Дунава, но избира да живее и твори в Бургас. В морския град, освен да изгражда литературното мислене на младите, е публикувала две стихосбирки: „Денят е дълго изречение” и „Опит за прочит на пустинята”.



Зорница Петрова е един изключителен човек. Тя  е човекът, който ме научи да чета поезия, с когото съм спорила за поезия и който ми каза „Остави я тая математика и се заеми с писане”.


М.К.: Коя е Зорница Петрова, как описвате себе си с няколко думи?
З.П.: Зорница Петрова е най-вече поетеса и учител, а предния ми випуск ме бяха определили като гражданин на света, в скоба пътешественик.
М.К.: Какво е поезията за вас?
З.П.: Едно бягство в по-добър свят, където зареждам сили за българската действителност.
М.К.: Как и защо започнахте да издавате стиховете си?
З.П.: Бяха ми се събрали стихотворения на обща тематика, написани в един общ дух и реших, че те трябва да видят бял свят. Издаването на една книжка за поета е като раждането на едно дете – знаеш и чувстваш за себе си, че трябва да го направиш.
М.К.: Кое ви е по-приятно: учителствуването или писането?
З.П.: При мен те са допълват и едното не пречи на другото. Обичам ги и двете. Обичам и младите хора, обичам и хубавите книги. А най-обичам да уча млади хора на хубави книги.
М.К.: Кое е първото нещо на което учите учениците ви за поезията?
З.П.: Уча учениците си, че поезията е трудно четиво. Но най-качествените читатели четат точно поезия.
М.К.: Най-баналния, но изключително важен въпрос: какво ви вдъхновява?
З.П.: Човешките неща. Любовта, миналото, настоящето,  пътешествията, които ми дават допир с други култури.
М.К.: Трудно ли се прочита пустинята и ще ни разкажете ли малко повече за последната си стихосбирка „Опит за прочит на пустинята”?
З.П.: Книжката се състои от три поеми, като тази, която даде нейното заглавие я написах преди едно пътуване до Тунис. Толкова се развълнувах, че ще видя пустинята, че написах поемата още преди срещата. След това като се върнах не добавих почти нищо.
М.К.: За финал: какво ще пожелаете на нашите читатели?
З.П.: Да търсят и намират хубавите български книги.


Автор: Марина Колева

От и за хората, които завещават паралелни светове (разговор- интервю с пишещия Иван Брегов)



 
Главният герой? Този най-горе.

Виждаме се с Иван Брегов, аз съм го помолила да му задам няколко въпроса. За учебен блог, обяснявам му. А той ми се чуди защо съм избрала да интервюирам него, никой не го знаел кой е. Не знам защо така се получава, че интервюта се взимат само от публично известни хора. Ако зависеше от мен всеки ден по билбордовете в София щяха да висят интервюта с мислите на обикновени хора. 
Иван Брегов обаче не е толкова неизвестен, колкото се опитва да се изкара. Пише стихове, които има кой да чете. Съвсем наскоро е отличен на международен фестивал в Италия за поезия, заедно с още един българин- Ясен Василев. 
Седнали сме в парка и до нас шумоли фонтан. Аз вадя цигарата, защото те са поетични и настройвам телефона си на звукозапис. За първи път му използвам тази функция. За първи път взимам интервю. Чувствам вълнение на пионер!


Кой е най-ранния ти спомен, в който пишеш? Например аз помня как драскам в работата на баща си ‘първия си роман’, на 6-7 години някъде.
Ти си започнала с по-сериозни неща. Аз нямах роман. Аз имах едно лято зад себе си и една неизвестност, която се казваше първи клас.Може би учителките очакваха да познаваме буквите или вече бяхме учили някакви букви и каза да разкажем за лятото като домашна работа. Така аз го разказах в едно римувано стихотворение. Скандалът беше като за роман. Другарката каза, че майка ми го е написала. Може би още тогава знаех, че трябва да престана. И че винаги ще има цензура, независимо къде се намираш. Дали ще ти кажат, че някой друг ти го е писал, дали ще мине самолет и ще ти заглуши речта (точно тогава над главите ни прелита самолет), дали ще доминира някой друг над твоите думи.
Явно съм силно настроена срещу себе си натура, защото никой не харесва да му се карат, а на мен явно ми хареса и продължих да пиша. Даже има една история, аз май напоследък често я разказвам. Вторият опит да ме откажат от писането. Бях се записал в един литературен клуб в Бургас. И там ръководителката ми каза „Абе ти защо не вземеш да играеш хандбал, може би си едричък и сръчен, така ще успееш да се изразиш, тука при нас не ти се отдава много-много” Известно време не писах, но и на хандбал не отидох. После нещата се подредиха. 

Награден си на фестивал за поезия в Триест, Италия. Това кара ли те да се чувстваш..признат?
Вместо за признанието, бих говорил за призванието. (мисли, мисли, нещо не му е комфортен този въорос) Абе, много е досадно това. Кой се вълнува от поезия, че да бъде признат. Тези, които пишат поезия, те и четат поезия. (пауза)  Не, не ми е минавало през ума, честно ти казвам, това с признанието. 

Защото каза, че те нахъсва да ти се карат. А като са те наградили, са направили точно обратното на това да ти се скарат. Мотивира ли?
Аз не отидох до Италия, направих тази грешка, тъй като преди това бях пътувал далеч, до една друга страна. Най-голямото признание за поета и въобще за пишещия човек (и тук ме моли да не го наричам поет!, а аз се усмихвам, защото съм си заделила въпрос по темата по-надолу), за човека боравещ със слово идва когато някой прочете нещо мое и каже: „Абе, ти знаеш ли, че тая работа аз я виждам, че може да бъде така. Хвана ме.” Или като ми каже: „Абе, снощи бях много весел или много самотен и отворих едно твое стихотворение”. Това ме кара да се чувствам добре, това е най-силното признание. Наградите са нещо, с което винаги можеш да си напълниш биографията, но винаги има по-важни неща. Например като публикуваш в една антология в Америка. В този случай никого няма да го вълнува дали в Триест съм бил награден. 

Добре, в такъв случай нека да говорим за читателите. Имаш ли читатели?
Да, аз от известно време се готвя да достигна по най-достъпния начин и логичен начин до тях и това е книгата. Само че не ми излиза, а и като че ли вече не ми е толкова важно. Успявам да си намирам читатели чрез интернет, някой от приятелите ми разпраща на негови приятели. Общо-взето като в някакъв късен социализъм май живея, така ги разбирам нещата.
Пък и така ми е добре.

Разкажи нещо повече за литературните поетични фестивали. Имаме ли традиции в тях ние, ами в чужбина по твои впечатления какво е?
В България е имало традиции през една малко смутна епоха, когато нещата не са имали гласност и са били потискани, България дори и зад Желязната завеса е била инициатор на световните писателски срещи. В порядъка на десетина години, от ’77-‘88ма, дори самият Гор Видал е идвал. Имало е традиции. Дори през онова време, когато нещата са били премълчавани, да речем. Днес когато отидеш някъде в чужбина, виждаш, че всички малки езици, малки народи, имат своя фестивал. И ти казват: „Ами добре, видяхме се тук, сега можем да попреведем нещо и добре дошъл в Скопие, добре дошъл в Ниш, добре дошъл в Истанбул.” И чуваш как един българин казва: „Добре дошъл в София, да видиш колко много неща ги няма.” Не литературата ни е малка, не езикът, просто хванати да спорят в това кой с какво се е занимавал, забравихме традициите си, като че ли присаждаме в момента други влияния в България. Останахме без голям фестивал. Има опити напоследък да се случи нещо друго, но не знам доколко това е споделено. Като че ли литературата ни е парцелирана. Тук ще се оглеждат поети картофи, тук ще се отглеждат поети от някакъв сорт домати. И тези доматите не обичат да общуват с картофите, а всъщност..

А всъщност всички пишат просто.
А всъщност всички пишат просто. Не знам дали не следва нещата да се променят. Малко по-малко омраза и егоизъм, да опитаме да направим нещо всички помежду си. Ние сме участници, гости на световната литература, а другите страни са домакини. Те се чувстват на своя земя. Това е. Аз мога на края на всеки отговор да го казвам това. „Това е”.

Поезията като дял от издаваната литература е нищожна.  Малко са издателствата, които издават поезия, не говоря само за българска. За сметка на това се забелязва и тенденция поетичните фестивали да стават все по-популярни. Сменя ли се формата, под която се чете и възприема поезията?
Ами да, сменя се. Просто никой като не го вълнува поезията и търсиш съмишленици и трябва да си събереш всичките читатели на едно място. (разсмиваме се) Поезията е една такава гъвкава форма. Хората четат проза, за да усетят някакво продължително присъствие в живота си. Това са 300 страници, които ти четеш за един ден, една седмица, един месец и в този отрязък от думи ти подреждаш своя живот, намираш нещо, което става за теб значимо и го обикваш. А с поезията не е така, тя може да ти даде нещо само за един малък откъслек от време. И ако ти не си се научил на това, ако не си се научил да изживяваш нещата, достойни сами за себе си, няма да четеш поезия. Ти ще търсиш друго, ще търсиш някаква сигурност. А поезията е измамна работа.

А, стигаме и до един от любимите ми въпроси. Аз си мисля, че една поезия е добра само когато звучи добре, прочетена на глас. Случвало ли ти се е да напишеш нещо и после като го прочетеш да прозвучи коренно различно?
Ха, това е най-често случващото се. Поезията е изкуство, което трябва да прозвучи на глас. Тя си се крепи на ритъма и на естетиката. Лошото е, че те често в съврменната ни поезия отсъстват. 

Казват че гениален поет или писател се ражда веднъж на 20-30 години. А един истински литературен критик- веднъж на 100 години. Фатална ли е липсата на литературна критика в момента в България (за развитието на самата литература)?
Тя е повече от фатална. Ако една река тече отнякъде, населените места, през които минава маркират пътя й, за да отиде тя някъде другаде. Така литературната критика маркира литературата. Казва какво откъде да минава. Тя е повече от необходима. Благодарение на литературната критика става това отсяване. Тя е необходимият вятър, който разпалва огнището. Едно време, времето преди ‘89та, е имало платена партийна литературна критика и измежду нея е имало и тази, която да даде насоки на литературата, да подскаже накъде тръгва и накъде другаде може да отиде. Сега е станало нещо друго, пишещите и критиците са едни и същи. В това отношение не искам да казвам, че ги няма големите университетски преподаватели, само че като че ли много малка част от тях се осмеляват да направят преглед на литературата ни. Да проследят какво излиза по регистъра на Народната библиотека и да кажат: "От тия 200 неща дето излязоха през годината, тези двете стават, другите не отвеждат никъде.” Това вече го няма. Най-лесният достъп до критиката е университетът, защото там са подготвените хора, които отбират от литература, могат да кажат: „Това е литература, това не е литература”. Но им липсва смелостта като че ли, дори те не усетиха себе си като достатъчно важни, а те са най-важните. Университетските преподаватели.
А и много повече смелост и мъжество се изисква днес да имаш позиция, да излезеш и да кажеш: ‘Ти не можеш да пишеш.” Много по-лесно е да стъпиш на другото: „Абе, да, докарваш го.”

Марио Варгас Йоса съвсем скоро беше в България. На своето посещение той казва, че все повече изкуството се „потребява” от жени. Жени в галерии, жени в театри, жени, повече жени на лутературни четения. Нов ли е този феномен и как си го обясняваш?
Неправдободно би прозвучало ако някой каже, че жените преди не са присъствали в изкуството. Ако някой каже, че не са имали потребност от изкуство, пак няма да бъде прав. Ами, стана така, че се наложи мъжете да тичат предимно след парите, за да могат да тичат подир жените, а жените свободни от това тичат подир изкуството. 

Кои са тримата творци, за които си сигурен, че са достигнали върха в това, което правят?
Шопен със сигурност. В трудни моменти слушам него. (и точно тогава покрай нас минава мъркащо куче, мърка като котарак, засмиваме се и двамата). Три имена, казваш? Далчев. Там е върхът. Там е върхът на мъжеството.

Дали ще намериш една жена?
Ай, че мръсно прозвуча. (смеем си се, а мъркащото куче си тръгва) Мария Цветаева, не знам, може би Марина Цветаева. (прекъсва се, присеща се) Знаеш ли, Далчев и като преводач. Не стига, че е добър в литературата, не стига, че четири деца е отгледал и е живял в порутената си къща, ами  е и блестящ преводач. Значи Далчев два пъти- като преводач и като поет, един път Цветаева и един път Шопен.

В едно интервю Константин Павлов казва за себе си, че много го дразни да го наричат поет. Определя себе си по-скоро като поетично реагиращ човек. На теб как ти понасят етикетите?
Как ми понасят етикетите? Убиват ме. Всеки етикет, който имам сложен върху себе си, ме убива. Уви, големите призвания на поетите, които са били достойни, са останли в миналото. От призвания са се превърнали в етикети. Какъв поет? Аз съм един човек, който по цял ден пише жалби, и устави, и... имам интереси в тая област, иначе..дразнят ме това "поет", изключително много ме дразни. Като че ли това „поет” се употребява от хората, които хабер нямат от тая работа. Аз виждам визитни картички, на които отдолу пише „поет”, „писател” и като видиш какво са написали тези хора, става несъстоятелно. 

Писането част от реалността ли е или е стремеж към освобождаване от нея?
Тръгва от реалността и може да те отвведе там, където искаш да бъдеш. Но тръгва от нея. Аз повече харесвам нещата, които си преживял и си написал, отколкото тези, които си въобразил. При мен тръгва писането от реалността. И то идва при теб, за да я възприемеш по някакъв начин. Трудно ще я промениш, трудно ще я разбереш, но ти дава възможността да я възприемеш. Оттам тръгва, от това да вземеш конкретните обитания на духа ти, да го откъснеш от тях и да го попиташ: ‘Как си? Какво става?” И да се разберете помежду си. 

Без коя съставка не можеш да седнеш да пишеш?
Без свободата. Ако нямаш потребността да се чувстваш свободен, да улавяш нещата, нищо не можеш да направиш. Дори и за да почистиш дома си ти трябва да изпиташ потребност от това.

Добре, ама тая свобода какво е точно?
Като я видя някой ден ще ти се обадя да ти кажа. (пауза, решава все пак че може да се назове неназовимото или поне да се опита) Ами..тя си идва като последица свободата. Тя идва след това, когато вече веднъж си се изгубил.

Това малко като мъжа, който оценява жената едва след като я изгуби.
Тя е от женски род свободата. Не знам дали е от женски пол, де.
Свободата е травестит!

(смеем се, как да не се смеем)

Вярваш ли, че пишещите са социално отговорни хора и в какво се изразява отговорността им?
Не знам дали са вече социално отговорни. Абе, пишещите хора, и аз като пишещ човек, са хора с крайно обширно его. Ако живееш само за да храниш егото си (защото често пъти е така), не може да си социално отговорен. Ти си социално неадекватен. Обаче има един друг тип, на които страшно им пука. Ама колко от съврменните автори са написали нещо, в което да са си помислили за родина, род, земя? Би звучало вече неуместно да се пишат такива неща. Малко и пишещите хора понапуснаха това, което е важно.

Вярваш ли в Бог? Не само христистиянският Бог, вярваш ли в някаква висша енергия?
Да, вярвам и го изпитвам, постоянно осезавам присъствието му около мен. Като че ли се научих да си казвам, че сега и този весел момент си го споделям с някаква друга сила, която знае как стоят нещата, на която мога да разчитам и във веселия, и в тъжния момент. Която мога да пренеса със себе си и която няма да ме напусне.

Кое спасява света?
Алтернативата за самия свят. Хората, които отглеждат един паралелен на наложения им отвън. Те винаги  го завещават на едни други хора, които да го възприемат.



Любопитен: Христиана Хинова