петък, 31 май 2013 г.

Камелия Кондова: "Поезията спасява"


- Как ще опишете Камелия Кондова с три думи?

- Нямам дистанцията, за да я /се / описвам. Но много ми се иска да съм близко до определението на сина ми, изречено в невръстните му години:”Мама е добър човек, нищо че пише.” 

- Какво Ви вдъхновява и Ви кара да продължавате да творите?
- Пиша, когато тъгата се сгъсти до степен да не може да бъде вдишвана по друг начин, освен чрез поезия. Една идея преди болката да стане разрушителна.  В този смисъл – поезията спасява.

- Каква е Вашата формула за това как се става наистина добър писател?
- Нее, не съм готова за формула и не мисля, че някога ще бъда. Може би , когато не изнасилваш думите...А и аз не съм добър писател : ) Казвам го с респект пред белетристите, при които -  освен талант, е необходим и труд, буквално къртовски  - макар и в останалия 1 процент, защото и в двата случая без 99 процента талант – си е мъчение.

- Какъв е съветът Ви към младите писатели, който трудно успяват да си проправят път?
- Съвети избягвам да раздавам, освен в пряка редакторска работа. Но си мисля, че ако са наясно с пътя, който искат да си проправят, той ще се „ширне”...Когато писането стане като дишането, мислите около признанието вълнуват все по-малко. Разбирам, че за един млад човек това не е съвсем така и ...клише е, но е „работи” – важно е да не се отдалечават много от себе си, да внимават с влиянията – и оттам – с компромисите. Животът предполага много компромиси, писането –малко, да не кажа никакви.

Коя е най-ценната награда, която Ви е била връчвана?
- Трудно ми е да отговоря, не съм се и замисляла досега...навярно тази, която получих в една крехка възраст –наградата на името на Петя Дубарова. Аз въобще не можах да я осмисля на 14 години, но е ценна с друго – стресна ме повече,отколкото ме зарадва, защото за първи път тогава почувствах отговорността от писането и необходимостта от тонове четене.

- Имате ли любим стих?
- Имам любими цели стихотворения, но сред тях- нито едно мое, без излишен флирт. За мен любим стих е този, без който не можеш и посягаш често към него – препрочитайки го, така с моите не правя. Но с тези на Иван Динков и Борис Христов например „злоупотребявам” : ) през нощ.

- Коя от стихосбирките си определяте като най-успешна?
- Не зная какво разбирате под успех, ако е въпрос на продажби, продават се. Но идва един момент, в който не се продава самата книга – добра или по-малко, а името – и тогава пак идва отговорността да не издаваш денонощно, а след достатъчно натрупвания...А най-добрата книга винаги е следващата, поне като намерение. : )

- Написала сте стихотворението „Повод за живот”. Кой е вашият повод за живот в това рушащо се общество?
- Да, написала съм го –на 16 години , на тези години поводите са безкрайни... С днешна дата се избистрят до причини и те не са специфично поетични, а като при всеки човек откакто свят светува – любовта, приятелството, децата , книгите– повече от причина да крепиш своя свят сред рушащо се общество, ако приемем, че е такова – в такъв случай е  достатъчно да не участваш ти самият  в рушенето му... и тогава се оказва, че твоето общество не е от най-рушащите се. : )

- Мнозина определят стила Ви на писане като „категоричен”. Вие самата как бихте го определили?
- Прилича на първия Ви въпрос и отговорът е подобен – нямам дистанцията, за да го определяJ Но ми изглежда повече от нормално поезията да е категорична, така както е категорична емоцията – първопричинителя на поетични думи. Колебанията са преди това...а и след...но на белия лист е присъда – не към другите, към самия себе си...Присъдите са категорични, за да им носиш без шикалкавене последствията : )

- Разкажете ни историята, в която се „срещате със самата себе си”.
Весела история, но извадена от контекста, ще прозвучи като перчене. А повод да си я припомня беше един дебат  за плагиатството, исках само да оневинява интернета –не ни е виновен за плагиатството, само улеснява процедурата – копи-пейст : )  Проблемът е по-скоро медицински...в далечната -  и аз не знам коя точно година – но определено неинтернетна – пътувах в едно купе с момиче, което извади един тефтер и започна да рецитира...мои стихове. Представи се с моите имена, затова се наложи аз да се казвам другояче : ) Стана ми любопитно, признавам си, затова и не я прекъснах  с „разобличаване" : ) До Търново пътувах с Камелия Кондова, беше малко по-шумна, отколкото мога да понеса, но добре подготвена с невръстната ми по онова  време биография. Не обичам да поставям хората в неловко положение, разделихме се – тя – като Камелия, аз като Яна или Калина/вече не си спомням/...но отчетох, че случаят е медицински...

- Тенденцията в България е към намаляване на четящите хора. Какво печелите Вие от издаването на стихове?
- Тази тенденция я чета само като статистика, защото народът около мен е четящ и ...все по-четящ. Но разбирам,въпросът е друг – от поезия не се печели достатъчно, за да живееш от нея, тиражите са твърде малки и съвсем нормални за България. Така че – печеля читатели, а чисто финансово – няколко банкета с приятели: )

- Как трябва да се употребява животът според Камелия Кондова?
- Ох, ако знаех, със сигурност щях да го употребя правилно) Но тогава едва ли щях да пиша стихове. Но се научих да не му се сърдя, защото...колко е живот : )

- Какво искате да Ви се случи в бъдещето и съжалявате ли за нещо от миналото?
- Миналото е емоционален капитал и няма място за съжаление със задна дата, все едно да завиждаш на чужди животи, абсолютно излишно чувство.В бъдеще  е достатъчно само да ми се случи здраве, за да изживея следващото минало)

- Пожелайте нещо на читателите на блога.
- Обобщеното пожелание е коварно нещо, защото едни имат нужда от любов, други от дете, трети от здраве, четвърти от признание...и т.н. Пожелавам им едно многоточие и възможността да го допишат по най-щастливия за себе си начин.




Ивет Карамфилова


„Ненамерени хроники"



            Днес, на Пролетния панаир на книгата в НДК, се състои премиерата на новата стихосбирка „Ненамерени хроники” на талантливия поет Георги Ангелов. Той е млад и не толкова нашумял писател от град Първомай. Поетът беше изпълнен с емоции, а на лицето му блестеше голяма усмивка, причината за която се оказа новородената му дъщеричка – Мими.
Представянето започна директорът на издателство „Хермес” – Валентин Георгиев. Той накратко разказа за запознанството и взаимната работа с поета Ангелов. Таланта му е забелязан след литературно четене на пловдивски творци, което вдъхновява издателството да му направи предложение за издаване на книга. Това много рядко се среща в практиката на издателствата. Валентин Георгиев завърши краткото си представяне с думите: „Когато кажеш поезия се сещаш за Георги Ангелов, а когато кажеш Георги Ангелов се сещаш за поезия!”
Втори взе думата поетът и дългогодишен директор на пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” – Петър Анастасов. Той описа автора на стихосбирката като „талантлив странник”. Представи стихосбирката като нов прочит на личности и събития, поезия на история, биография, памет, народопсихология... нова литературна материя. „Оптимистично явление е книгата в унизената от чалга съвременна българска поезия. Не познавам друг съвременен български поет така да отдава живота си на българската поезия, както Георги Ангелов”.
Дойде ред и на автора да представи книгата си, която за него е отдавна чакано дете. Стихосбирката се е зародила от края на 80-те години. Първото стихотворение в нея е от 1988г. Георги Ангелов прочете и няколко от произведенията си като „Чужденецът”, „Двама мъже”, „Укротяване на опърничавия”.
Голямо впечатление ми направи това, че след представянето на стихосбирката, много хора имаха желание да грабнат микрофона, за да поздравят автора. Сред тях беше поетът Никола Инджов, който го сравни с Яворов, както и непознати читатели, възхитени от таланта на Ангелов.
Премиерата на стихосбирката „Ненамерени хроники” на Георги Ангелов завърши с думите на негова читателка: „Той е необходим на всички ни! Продължавай!”.


                                                                                       



Автор: Деница Милева

Моника Василева : "Човек трябва да обича света"

За пръв път я видях на премиерата на втората и книга. Веднага усетих колко позитивен и усмихнат човек е. Една млада, нежна и талантлива жена. Моника Василева в едно интервю за професията, любовта към писането и към живота. 

1. Представете се с няколко думи.
Казвам се Моника Василева и работя вече повече от 10 години като терапевт – тяло и консултант по хранене в център за красота във Варна. Автор съм на две книги – „Подари си желаното тяло” и „Дневник на необикновената жена”. Щастливо обвързана съм и имам дъщеря.

2. Основната Ви професия е терапевт „тяло” и  консултант по хранене. Разкажете малко повече за това и харесвате ли това, което правите?
Не просто харесвам работата си, аз я обожавам. Основно работя с жени, които искат да отслабнат, да изчистят целулита си или да скулптурират по един или друг начин тялото си. Когато една клиентка дойде за първи път при мен, заедно правим нейния индивидуален картон и решаваме как най – бързо можем да стигнем до желаното от нея тяло. В една отслабваща програма, наред с храненето и двигателната активност, се включват и изкуството на храненето, любовта към себе си, цялостното подобряване качеството на живот.

3. Казвате, че сте били „странно” дете. В какво се изразява това?
Като дете не исках да ми купуват играчки, исках книги. Обожавах да стоя сама в стаята си, да мечтая, да чета, да размишлявам. Бях 13 годишна, когато за първи път съвсем сама реших, че ще медитирам. Исках да си отговоря на толкова много въпроси, които за моите съученици изобщо не бяха на дневен ред – като това какъв е смисълът на живота, как да стана едно по – добро същество...

4. Писането отдавна ли е ваша страст или се появи с течение на времето?
От както мога да пиша, си водя дневници. Като ученичка ме изпращаха постоянно на олимпиади по български език и литература. Писането е страст, която гори в мен от дете. Толкова обичам творческия процес на писане, че не мога да си представя какво ще е да спра да пиша. Съзидателността е неизменна част от мен.

5. Как се стигна до идеята за първата Ви книга „Подари си желаното тяло” и лесно ли беше да се издаде?

„Подари си желаното тяло” първоначално беше замислена като програма, която да направя за моите клиенти, като целта ми беше да мога да съм им от още по – голяма помощ. Това е една книга, базирана на личния ми опит и на опита на всички клиенти, с които заедно сме преминали по пътя към желаното тяло. Отне ми повече от две години да оформя програмата във финалния й вариант. Дълго се двоумих дали да изпратя работата си на някое издателство. Послушах интуицията си и я изпратих на „AMG” и това беше началото на сбъдването на една моя голяма мечта – да видя работата си във форма на книга.

6.  Коя е „необикновената жена” ? А „обикновената”?
Всички жени сме необикновени! Колкото по – бързо осъзнаем и приветстваме необикновеността и уникалността си, толкова по – добре. Необикновената жена, преди всичко, е жената, която познава своя вътрешен свят и знае как да се грижи за него с нежна ежедневна любов.

7. Какво е мнението Ви за съвременната българка и изобщо какво е мястото на жената в нашето общество?
Съвременната българка е една изключително силна жена. Българките успешно се справяме с куп отговорности, често сме еднакво добри професионалисти и съпруги. Българската жена е истински необикновена жена!
Смятам, че в наше време, жената има подобаващо място в обществото. Лично аз никога не съм се чувствала ощетена, защото съм жена.

8. Планирате ли издаването на нови книги и пак ли ще са насочени главно към нежния пол?
Продължавам да пиша, защото не мога да не правя това, което ми носи толкова радост и вътрешно удоволетворение. Така че се надявам да има още мои книги. Може би е крайно време да напиша нещо, което да не е насочено само към женската половина. Времето ще покаже.

9. А какво обича да чете Моника Василева? Има ли автор, който заема по – специално място в сърцето Ви?
Една от най – любимите ми книги е „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Много силно влияние ми оказа и „Бягащата с вълци” на Клариса Естес. Обичам книгите на Юстайн Гордер, Елиф Шафак и Херман Хесе, приказките на Оскар Уайлд, поезията на Блага Димитрова и Дамян Дамянов. Често чета и приложна психология.

10. Коя според Вас е рецептата за хармоничен живот и има ли определена максима, която следвате?
Рецептата се създава според индивидуалните вкусови предпочитания на всеки човек, така че универсални рецепти няма. Според мен човек трябва да обича света, да се вдъхнови от прекрасните възможности, които носи в себе си и да живее с  любовен трепет. Винаги когато усетя, че искрата на радостта е започнала да угасва в мен, се старая да даря на съществото си нов пламък, нещо, което ще го накара отново да гледа света с влюбени очи.

11. Благодаря за интервюто. Желая Ви успех!
И аз благодаря!


Бетина Санкова 

„Уличният котарак Боб“

Ако никога не сте чели рецензия за тази книга и едва сега ще се запознаете с нея, то нека първо разбия няколко грешни представи. „Уличният котарак Боб“ не е книга за деца, въпреки симпатичната корица, не очаквайте втори Гарфилд. Аз, когато чух заглавието и видях корицата, си казах „а, ясно – история за приключенията на някоя говореща котка“ – нищо подобно! Сега да обърнем внимание на подзаглавието – „как един мъж и неговата котка намират надежда на улицата“. Сега може би ще си помислите, че това ще е драматична история за бездомен мъж и неговата котка, които ще преживеят множество неприятности на улицата, но все пак краят ще бъде щастлив и затрогващ, че дори да ни доведе до сълзи... Не. Вярно, че главният герой е живял на улицата, но понастоящем си живее в апартамент. Честно казано, много пъти се молех главният герой Джеймс да остане на улицата... за да се случи нещо в тази книга! Не ме разбирайте погрешно – аз обичам котки! На вечния въпрос „кучета или котки?“ отговарям веднага – котки, разбира се! Обаче осъзнах, че една книга, която се върти толкова много около една котка, не е моето четиво.
Така че ако сте почитатели на динамични трилъри или пък на заплетени истории, пълни с обрати, чиято развръзка винаги ви оставя зашеметени и изкарва от устата ви по едно „о, леле“, по-добре да стоите далеч от тази книга – тя не е за вас.
Въпреки че аз мога да се причисля към феновете на заплетените истории, трябва да призная няколко неща на тази книга – първо, стилът на автора е приятен и книгата се чете бързо, не е натоварваща или трудносмилаема, но не е и лековата и глупава, тя е от книгите, които можеш да четеш дълго време, но не успява да те държи в напрежение. Не съм била в Лондон, но авторът всъщност добре описва атмосферата и поведението на хората. Книгата засяга теми като проблема с наркотиците, отношението ни към бездомните и въобще към хората, които не се вписват в нашите представи.
Причината тази книга да е бестселър е, защото историята е съвсем истинска и трогателна. Тя затрогна дори и мен, въпреки че сърцето ми копнееше за епично повествование и непредсказуема история. Освен това Боб е една харизматична котка, която няма нищо против да носи шал, обича да се вози в автобус и любимото ѝ място е... на раменете на нейния стопанин.
Книгата е автобиографичен роман на Джеймс Боуен, който е бивш наркоман и уличен музикант. През 2007 г. той прибира при себе си един ранен уличен котарак, който обаче променя живота му, защото му дава сила да преодолее зависимостта си и отново да вземе съдбата си в ръце.

Тази история ни показва, че има надежда, че всеки ден е втори шанс да поправим грешките си, стига да имаме малко воля и може би едно същество, което да придаде смисъл на живота ни, пък било то малко, рижаво и носещо името Боб.



Ако искате да видите Боб в действие в Youtube ще намерите купища клипчета с него и неговия стопанин. Аз ви предлагам тези:

Ако искате да разберете още за книгата можете да посетите сайта на издателство "Книгопис", което издаде книгата миналия месец:
Книгопис - за книгата и автора - тук ще намерите и откъс от книгата.


Ивелина Иванова

четвъртък, 30 май 2013 г.

Белег от колибри

Неповторим, истински, страшно любезен и много различен - това са моите 4 думи, с които описвам поета Николай Милчев.
Най-добрият поет!


Николай Милчев от Плевен?

В Плевен само съм роден. Написах „само съм роден” и осъзнавам колко е нелепо. Защото освен това май всичко останало са подробности. Да, роден съм в Плевен, но моят истински роден град е Ловеч. Там отраснах, там опитах вкуса на джанката, на прахта и теменужката, там гледах сенките на рибите в Осъм, там се загръщах с люлякови сияния по Стратеш и Башбунар. Там се случи всичко.


Биография и география?

Гимназия в Ловеч, университет в Търново, после живот в София. А като география споменавам Гложене, Тетевен, Голяма Брестница. И малко екзотична география – видял съм Мароко и Северна Корея.


От много време ли пишете? 

Пиша откакто мога да мисля. А дали мога да мисля остава неизвестно и сега. Едно обаче смятам за сигурно – умея да чувствам. Смятам, че плътта ми е от молекули на чувства, на цветове, на нюанси, на сенки и полусенки. Първите си опити да пиша направих преди да мога да пиша. Диктувах на едно по-голямо момче онова, което ме разяжда отвътре. Не съм си го искал, то само ме е намерило. Всеки може да се научи да пише. Трябва да се научиш да изписваш състояния. Не да пишеш, а да рисуваш.


Въпрос – клише, но не може без тях: Какво ви вдъхновява?

Вдъхновява ме всичко, което съм изгубил. Имах време – изгубих го. Имах река – изгубих я. Имах треви и дървета – нямам ги. Вдъхновението е мъгла, в която се луташ и която безсъзнателно се опитваш да изразиш. Вдъхновението прилича на изпарения от ракия. Хем го има, хем не се пие, хем го няма, хем те опива.


За какво искате да пишете и кога пишете?

Не мисля за това. Не знам за какво не ми се пише. Не знам за какво ми се пише. Пиша, когато главата ми застане встрани от мене. Когато съм едновременно и факир, и асистент на факира. Усещането ме разполовява и събира, но по различен начин. Не мога да пиша за „високи” и „дълбоки” неща, защото съзнанието ми е като цветно стъкло. Отразява изгрева и залеза. Знам едно със сигурност – никога не е достатъчно да пишеш красиво. Трябва да се пише много красиво, най-красиво, непостижимо красиво.


Като какъв човек се определяте и има ли нещо, за което съжалявате?

Определям се като замаян и занесен човек. И съм много щастлив от това. не съм търговец. Не мога да продам слънце на полюса. А искам да продавам – продам сълза, да продам сянка на пеперуда, да продам онова, което не се вижда зад ъгъла и да получа в замяна сълза, сянка на пеперуда, невидимост зад ъгъла. Ако съжалявам за нещо, то е за времето, когато не съм знаел за какво съм създаден. Щом разбрах, а това май стана много отдавна, всичко си дойде на мястото. Да разбереш за какво си създаден е най-трудното нещо на света. Мнозина не подозират, че дори когато са на върха, са създадени за низината. Социалното е само привидно и измамно. Но това се разбира или никога, или късно.


Какво е славата и как се справяте с нея?
В България (а и в света) славата е портфейл, силикон и телевизионен образ. Тази слава е синоним на суетност. А суетността е страх – да не изчезнеш и да не остане нищо от теб. Такива „славни” хора си играят с времето на руска рулетка. Мислят, че куршума ще ги отмине. А в пистолета има само един куршум и никакво завъртане на барабана. Славата е очила за късогледите, които нямат нищо друго освен страх от самотата, от тежките истини, страх от смъртта. Славата изпълнява ролята на придворен шут, който забавлява господаря си, за да не мисли за края.

На мен не ми се налага да се справям със славата, защото повече от 20 години „обществото” ми показва къде ми е мястото.Сочи с пръст, сумти и това е. Повече няма да коментирам.


Какъв е пътят на успеха? 
Не знам. Знам какво е път, какво е успех нямам представа. Убеден съм обаче, че пътят на успеха лесно изтрива обувките на човека. Може би пътят на успеха изисква боси крака. Но малцина искат да са с рани по нозете. Така че успехът е рани по нозете, а не минерални соли във вана.


Каква е цената на думите?

Няма такава. Златото, диамантите и всичките съкровища на света не струват колкото думите. Нека не забравяме, че в началото е било Словото – като съзидание, като мъдрост, като живот. С какво може да се купи началото? Може би само с две неща – със сол и вода. Да, точно така – думите струват колкото солта и водата.


Какво е надеждата – „бебе с очила”? 

Надеждата е измама, илюзия, сянка, изчезване. Иначе метафората „бебе с очила” е раждане. Когато се родиш, когато проходиш и проговориш, ти го правиш и естествено, и с очила. Защото после всичко се променя и става друго. Надеждата е отлагане на неизбежното и безнадеждното. В „Прикованият Прометей” на Есхил, когато изброява какво е направил за хората, титанът изповядва: „На хората отнех да виждат края си. Надежди слепи вселих във душите им.” Слепи надежди. Това изчерпва въпроса.


Как да се научим да пишем добре, има ли "техника на доброто писане", "тайна на доброто писане"?

Тайната е в просветлението. В озарението. То или идва, или не идва. Някой ден или заставаш пред отворен прозорец, или докрая блуждаеш в зазидан килер. Две са ключовите думи – просветление и неповторимост. Останалото е техника, стихосложение, литературознание.


Били сте заместник-главен редактор на в. "Средношколско знаме”, разкажете ми малко повече за този период и за работата като редактор?

Няма как да се разкаже тъгата. Тя се разказва с тъга. Случаят е такъв – за да се създадат вестници, които трябва да обслужват, бяха закрити вестници, които служеха. Беше закрит вестник със 130 000 абонати. Под предтекст, че няма хартия. Хартия имаше, но имаше и пъклени намерения. Останалото беше технология. И нещо много „интересно” – двата апартамента, в които се помещаваше редакцията, бяха дадени за жилища на нови партийни активисти. По-интересна случка от тази не мога да измисля.


Автор сте на поезия за деца, по-трудно ли се пише за деца отколкото за възрастни и смятате ли, че децата четат поезия?

За деца не се пише трудно. Защото в България въобще не се пише за деца. Пише се за инфантили, за бебешори, за дребосъчета, но не и за деца. Имитира се т. нареченото детско мислене, профанизира се и на това му се казва писане за деца. За деца се пише не като за възрастни, а като за всичкото време на света – от началото до края. Децата ще четат поезия, когато я напишем. Като че ли още не сме.


Има ли любов днес и ще спаси ли любовта света, изобщо що е то любов?

Любовта не трябва да спасява никакъв свят и никого. Любовта не може нищо да спаси. Тя е най-слабото и беззащитно нещо, най-крехкото и ефирно нещо. И същевременно диво, изпепеляващо, възвисяващо и убиващо. Любовта е едновременно и куршум, и детелина. Аз си избирам нещо трето, чието име не знам. За мен любовта е проклятие за щастие. И мед, посипан със сол.


Къде е мястото на поезията и поетите?

Ако очаквате да кажа „Сред хората”, няма да го кажа. Мястото на поетите е при думите. Край тях, до тях, в тях.

Какви хора се интересуват от поезия в днешно време?

От поезия се интересуват тези, които искат да се намерят. Знаят, че се изгубват всеки ден, и се търсят. И като се търсят, не викат, ами шептят. От поезия се интересуват шептящите хора.


Могат ли младите да пишат?

Могат да пишат, остава да се разбере дали се разчита написаното. Аз понякога го разчитам трудно. но аз съм от друго време. И съм се учил да пиша на друга азбука. А и никъде по света няма магазин за очи конфекция, за пръсти конфекция, за сърца конфекция.


Какво не знаят читателите за Николай Милчев?

Не знаят, че мога да се разплача, докато чета стихове пред ученици и че ги карам да четат те, защото не знам как ще погледнат на сълзите ми.


С какво точно се занимавате в момента и какво ви предстои в професионален план?

Учител съм по български език и литература. Предстои ми да разбера защо.


Опишете себе с 3 думи?

„Зелено, виолетово, опасно”.


Пожелайте ни нещо?

Пожелавам ви белег от колибри.


Последен въпрос - за какво мечтаете?
Да се изкъпя в планинска река. И да ям череши на брега ѝ.

ОКОТО НА БУРЯТА

Дъждът дойде от запад... С две лица,
дърветата са мокри пианисти.
Прокапа музика по белите яйца,
в които жълтият ни Бог се кръсти.

Не споменах гнездата... Ала те
отдавна бяха острови спасени.
Между вода и сухи светове
плуваха птици и летяха мрени.

Изящна вещица със дълъг нос
приличаше на ножица от огън.
А аз вървях и ставах все по-бос,
все по-прозрачен и набожен.

Невинността е с цвят на портокал,
с опашка, с нокти и ушички.
След бурята така съм оглушал,
че слагам светлината във кавички.

Докато пиша, значи съм спасен.
На римите във Коледата мека
аз имам право и на мургав тен,
и на рисувана от вълците пътека.

И ето ме - горещ и покосен,
лежа си и наум записвам:
Ще завали и в някой цветен ден
синигерът над мен ще се разлисти.


още от Николай Милчев

Кристина Р. Бодурова

Една галерия, една цигулка и един Шлеп в пустинята

Какъв е този шлеп? Каква е тази пустиня?
Отговорът: прочетете книгата
.
Деян Енев


На 29 май в столичната галерия Credo Bonum издателство Жанет 45 представи последната книга на писателя и режисьор Людмил Тодоров - „Шлеп в пустинята”. На премиерата присъстваха авторът, издателката Божана Апостолова, писателя Деян Енев, цигуларят Ицко Финци, редица литературоведи, критици, близки, приятели и разбира се – моя милост.
След кратко лутане из централните улици на София, успях да намеря прословутата галерия. Пред нея бе застанала самата Божана Апостолова от издателство Жанет 45, която посрещаше гости и приятели с типичната си усмивка. На влизане Апостолова се обърна към един случаен купувач с думите „Най-хубавата книга, която съм чела напоследък”.
Премиерата бе кратка, но стегната. Първа, разбира се, говори г-жа Апостолова, която започна с: „Майната им на продажбите. Много рядко ми се случва толкова да се зарадвам на книга, както на Шлеп в пустинята”. Това, което ми харесва в г-жа Апостолова, е изключително неглижирания ѝ начин на говорене. На всяка една премиера на Жанет 45, на която съм ходила съм забелязала, че тя застава пред микрофона и без приготвена реч и прочие започва да говори. И говори добре, стегнато, приятно и най-вече искрено. За Людмил Тодоров тя каза доста неща, нищо, че се познават от по-малко от година. Заключението и за него беше, че ако някой ден „го удари съчмата и реши да спре да пише, България ще загуби много” .
Специален гост на премиерата беше цигуларят Ицко Финци. Аз не разбирам много от класическа музика и нямам идея какво ми чуха ушите и дали е било правилно тонално, но мога да ви кажа едно: седем реда по шест човека и едно бебе в количка запазиха пълно мълчание при звуците на цигулката.
Няколко думи за книгата казаха и писателят Деян Енев и откривателя на първите разкази на Людмил Тодоров – Марин Бодаков.
След това самият автор  разказа как точно се е стигнало до публикуването на романа. Един ден преди три месеца, той написал писмо до Божана Апостолова с думите:
„Здравей Божана.
Написах роман.
Кратък е-150стр.
Проблематиката е яка, тежка.
Прилича на чист спирт,
но се чете на един дъх”.

Книгата не си купих, но бих искала да я прочета някой ден. Предлагам ви и вие да го направите.
Ревю на книгата можете да прочетете тук: Книголандия ,
                                                                                    Лира .

Повече за автора тук: Людмил Тодоров

Марина Колева