неделя, 2 юни 2013 г.

От и за хората, които завещават паралелни светове (разговор- интервю с пишещия Иван Брегов)



 
Главният герой? Този най-горе.

Виждаме се с Иван Брегов, аз съм го помолила да му задам няколко въпроса. За учебен блог, обяснявам му. А той ми се чуди защо съм избрала да интервюирам него, никой не го знаел кой е. Не знам защо така се получава, че интервюта се взимат само от публично известни хора. Ако зависеше от мен всеки ден по билбордовете в София щяха да висят интервюта с мислите на обикновени хора. 
Иван Брегов обаче не е толкова неизвестен, колкото се опитва да се изкара. Пише стихове, които има кой да чете. Съвсем наскоро е отличен на международен фестивал в Италия за поезия, заедно с още един българин- Ясен Василев. 
Седнали сме в парка и до нас шумоли фонтан. Аз вадя цигарата, защото те са поетични и настройвам телефона си на звукозапис. За първи път му използвам тази функция. За първи път взимам интервю. Чувствам вълнение на пионер!


Кой е най-ранния ти спомен, в който пишеш? Например аз помня как драскам в работата на баща си ‘първия си роман’, на 6-7 години някъде.
Ти си започнала с по-сериозни неща. Аз нямах роман. Аз имах едно лято зад себе си и една неизвестност, която се казваше първи клас.Може би учителките очакваха да познаваме буквите или вече бяхме учили някакви букви и каза да разкажем за лятото като домашна работа. Така аз го разказах в едно римувано стихотворение. Скандалът беше като за роман. Другарката каза, че майка ми го е написала. Може би още тогава знаех, че трябва да престана. И че винаги ще има цензура, независимо къде се намираш. Дали ще ти кажат, че някой друг ти го е писал, дали ще мине самолет и ще ти заглуши речта (точно тогава над главите ни прелита самолет), дали ще доминира някой друг над твоите думи.
Явно съм силно настроена срещу себе си натура, защото никой не харесва да му се карат, а на мен явно ми хареса и продължих да пиша. Даже има една история, аз май напоследък често я разказвам. Вторият опит да ме откажат от писането. Бях се записал в един литературен клуб в Бургас. И там ръководителката ми каза „Абе ти защо не вземеш да играеш хандбал, може би си едричък и сръчен, така ще успееш да се изразиш, тука при нас не ти се отдава много-много” Известно време не писах, но и на хандбал не отидох. После нещата се подредиха. 

Награден си на фестивал за поезия в Триест, Италия. Това кара ли те да се чувстваш..признат?
Вместо за признанието, бих говорил за призванието. (мисли, мисли, нещо не му е комфортен този въорос) Абе, много е досадно това. Кой се вълнува от поезия, че да бъде признат. Тези, които пишат поезия, те и четат поезия. (пауза)  Не, не ми е минавало през ума, честно ти казвам, това с признанието. 

Защото каза, че те нахъсва да ти се карат. А като са те наградили, са направили точно обратното на това да ти се скарат. Мотивира ли?
Аз не отидох до Италия, направих тази грешка, тъй като преди това бях пътувал далеч, до една друга страна. Най-голямото признание за поета и въобще за пишещия човек (и тук ме моли да не го наричам поет!, а аз се усмихвам, защото съм си заделила въпрос по темата по-надолу), за човека боравещ със слово идва когато някой прочете нещо мое и каже: „Абе, ти знаеш ли, че тая работа аз я виждам, че може да бъде така. Хвана ме.” Или като ми каже: „Абе, снощи бях много весел или много самотен и отворих едно твое стихотворение”. Това ме кара да се чувствам добре, това е най-силното признание. Наградите са нещо, с което винаги можеш да си напълниш биографията, но винаги има по-важни неща. Например като публикуваш в една антология в Америка. В този случай никого няма да го вълнува дали в Триест съм бил награден. 

Добре, в такъв случай нека да говорим за читателите. Имаш ли читатели?
Да, аз от известно време се готвя да достигна по най-достъпния начин и логичен начин до тях и това е книгата. Само че не ми излиза, а и като че ли вече не ми е толкова важно. Успявам да си намирам читатели чрез интернет, някой от приятелите ми разпраща на негови приятели. Общо-взето като в някакъв късен социализъм май живея, така ги разбирам нещата.
Пък и така ми е добре.

Разкажи нещо повече за литературните поетични фестивали. Имаме ли традиции в тях ние, ами в чужбина по твои впечатления какво е?
В България е имало традиции през една малко смутна епоха, когато нещата не са имали гласност и са били потискани, България дори и зад Желязната завеса е била инициатор на световните писателски срещи. В порядъка на десетина години, от ’77-‘88ма, дори самият Гор Видал е идвал. Имало е традиции. Дори през онова време, когато нещата са били премълчавани, да речем. Днес когато отидеш някъде в чужбина, виждаш, че всички малки езици, малки народи, имат своя фестивал. И ти казват: „Ами добре, видяхме се тук, сега можем да попреведем нещо и добре дошъл в Скопие, добре дошъл в Ниш, добре дошъл в Истанбул.” И чуваш как един българин казва: „Добре дошъл в София, да видиш колко много неща ги няма.” Не литературата ни е малка, не езикът, просто хванати да спорят в това кой с какво се е занимавал, забравихме традициите си, като че ли присаждаме в момента други влияния в България. Останахме без голям фестивал. Има опити напоследък да се случи нещо друго, но не знам доколко това е споделено. Като че ли литературата ни е парцелирана. Тук ще се оглеждат поети картофи, тук ще се отглеждат поети от някакъв сорт домати. И тези доматите не обичат да общуват с картофите, а всъщност..

А всъщност всички пишат просто.
А всъщност всички пишат просто. Не знам дали не следва нещата да се променят. Малко по-малко омраза и егоизъм, да опитаме да направим нещо всички помежду си. Ние сме участници, гости на световната литература, а другите страни са домакини. Те се чувстват на своя земя. Това е. Аз мога на края на всеки отговор да го казвам това. „Това е”.

Поезията като дял от издаваната литература е нищожна.  Малко са издателствата, които издават поезия, не говоря само за българска. За сметка на това се забелязва и тенденция поетичните фестивали да стават все по-популярни. Сменя ли се формата, под която се чете и възприема поезията?
Ами да, сменя се. Просто никой като не го вълнува поезията и търсиш съмишленици и трябва да си събереш всичките читатели на едно място. (разсмиваме се) Поезията е една такава гъвкава форма. Хората четат проза, за да усетят някакво продължително присъствие в живота си. Това са 300 страници, които ти четеш за един ден, една седмица, един месец и в този отрязък от думи ти подреждаш своя живот, намираш нещо, което става за теб значимо и го обикваш. А с поезията не е така, тя може да ти даде нещо само за един малък откъслек от време. И ако ти не си се научил на това, ако не си се научил да изживяваш нещата, достойни сами за себе си, няма да четеш поезия. Ти ще търсиш друго, ще търсиш някаква сигурност. А поезията е измамна работа.

А, стигаме и до един от любимите ми въпроси. Аз си мисля, че една поезия е добра само когато звучи добре, прочетена на глас. Случвало ли ти се е да напишеш нещо и после като го прочетеш да прозвучи коренно различно?
Ха, това е най-често случващото се. Поезията е изкуство, което трябва да прозвучи на глас. Тя си се крепи на ритъма и на естетиката. Лошото е, че те често в съврменната ни поезия отсъстват. 

Казват че гениален поет или писател се ражда веднъж на 20-30 години. А един истински литературен критик- веднъж на 100 години. Фатална ли е липсата на литературна критика в момента в България (за развитието на самата литература)?
Тя е повече от фатална. Ако една река тече отнякъде, населените места, през които минава маркират пътя й, за да отиде тя някъде другаде. Така литературната критика маркира литературата. Казва какво откъде да минава. Тя е повече от необходима. Благодарение на литературната критика става това отсяване. Тя е необходимият вятър, който разпалва огнището. Едно време, времето преди ‘89та, е имало платена партийна литературна критика и измежду нея е имало и тази, която да даде насоки на литературата, да подскаже накъде тръгва и накъде другаде може да отиде. Сега е станало нещо друго, пишещите и критиците са едни и същи. В това отношение не искам да казвам, че ги няма големите университетски преподаватели, само че като че ли много малка част от тях се осмеляват да направят преглед на литературата ни. Да проследят какво излиза по регистъра на Народната библиотека и да кажат: "От тия 200 неща дето излязоха през годината, тези двете стават, другите не отвеждат никъде.” Това вече го няма. Най-лесният достъп до критиката е университетът, защото там са подготвените хора, които отбират от литература, могат да кажат: „Това е литература, това не е литература”. Но им липсва смелостта като че ли, дори те не усетиха себе си като достатъчно важни, а те са най-важните. Университетските преподаватели.
А и много повече смелост и мъжество се изисква днес да имаш позиция, да излезеш и да кажеш: ‘Ти не можеш да пишеш.” Много по-лесно е да стъпиш на другото: „Абе, да, докарваш го.”

Марио Варгас Йоса съвсем скоро беше в България. На своето посещение той казва, че все повече изкуството се „потребява” от жени. Жени в галерии, жени в театри, жени, повече жени на лутературни четения. Нов ли е този феномен и как си го обясняваш?
Неправдободно би прозвучало ако някой каже, че жените преди не са присъствали в изкуството. Ако някой каже, че не са имали потребност от изкуство, пак няма да бъде прав. Ами, стана така, че се наложи мъжете да тичат предимно след парите, за да могат да тичат подир жените, а жените свободни от това тичат подир изкуството. 

Кои са тримата творци, за които си сигурен, че са достигнали върха в това, което правят?
Шопен със сигурност. В трудни моменти слушам него. (и точно тогава покрай нас минава мъркащо куче, мърка като котарак, засмиваме се и двамата). Три имена, казваш? Далчев. Там е върхът. Там е върхът на мъжеството.

Дали ще намериш една жена?
Ай, че мръсно прозвуча. (смеем си се, а мъркащото куче си тръгва) Мария Цветаева, не знам, може би Марина Цветаева. (прекъсва се, присеща се) Знаеш ли, Далчев и като преводач. Не стига, че е добър в литературата, не стига, че четири деца е отгледал и е живял в порутената си къща, ами  е и блестящ преводач. Значи Далчев два пъти- като преводач и като поет, един път Цветаева и един път Шопен.

В едно интервю Константин Павлов казва за себе си, че много го дразни да го наричат поет. Определя себе си по-скоро като поетично реагиращ човек. На теб как ти понасят етикетите?
Как ми понасят етикетите? Убиват ме. Всеки етикет, който имам сложен върху себе си, ме убива. Уви, големите призвания на поетите, които са били достойни, са останли в миналото. От призвания са се превърнали в етикети. Какъв поет? Аз съм един човек, който по цял ден пише жалби, и устави, и... имам интереси в тая област, иначе..дразнят ме това "поет", изключително много ме дразни. Като че ли това „поет” се употребява от хората, които хабер нямат от тая работа. Аз виждам визитни картички, на които отдолу пише „поет”, „писател” и като видиш какво са написали тези хора, става несъстоятелно. 

Писането част от реалността ли е или е стремеж към освобождаване от нея?
Тръгва от реалността и може да те отвведе там, където искаш да бъдеш. Но тръгва от нея. Аз повече харесвам нещата, които си преживял и си написал, отколкото тези, които си въобразил. При мен тръгва писането от реалността. И то идва при теб, за да я възприемеш по някакъв начин. Трудно ще я промениш, трудно ще я разбереш, но ти дава възможността да я възприемеш. Оттам тръгва, от това да вземеш конкретните обитания на духа ти, да го откъснеш от тях и да го попиташ: ‘Как си? Какво става?” И да се разберете помежду си. 

Без коя съставка не можеш да седнеш да пишеш?
Без свободата. Ако нямаш потребността да се чувстваш свободен, да улавяш нещата, нищо не можеш да направиш. Дори и за да почистиш дома си ти трябва да изпиташ потребност от това.

Добре, ама тая свобода какво е точно?
Като я видя някой ден ще ти се обадя да ти кажа. (пауза, решава все пак че може да се назове неназовимото или поне да се опита) Ами..тя си идва като последица свободата. Тя идва след това, когато вече веднъж си се изгубил.

Това малко като мъжа, който оценява жената едва след като я изгуби.
Тя е от женски род свободата. Не знам дали е от женски пол, де.
Свободата е травестит!

(смеем се, как да не се смеем)

Вярваш ли, че пишещите са социално отговорни хора и в какво се изразява отговорността им?
Не знам дали са вече социално отговорни. Абе, пишещите хора, и аз като пишещ човек, са хора с крайно обширно его. Ако живееш само за да храниш егото си (защото често пъти е така), не може да си социално отговорен. Ти си социално неадекватен. Обаче има един друг тип, на които страшно им пука. Ама колко от съврменните автори са написали нещо, в което да са си помислили за родина, род, земя? Би звучало вече неуместно да се пишат такива неща. Малко и пишещите хора понапуснаха това, което е важно.

Вярваш ли в Бог? Не само христистиянският Бог, вярваш ли в някаква висша енергия?
Да, вярвам и го изпитвам, постоянно осезавам присъствието му около мен. Като че ли се научих да си казвам, че сега и този весел момент си го споделям с някаква друга сила, която знае как стоят нещата, на която мога да разчитам и във веселия, и в тъжния момент. Която мога да пренеса със себе си и която няма да ме напусне.

Кое спасява света?
Алтернативата за самия свят. Хората, които отглеждат един паралелен на наложения им отвън. Те винаги  го завещават на едни други хора, които да го възприемат.



Любопитен: Христиана Хинова 



Няма коментари:

Публикуване на коментар