понеделник, 3 юни 2013 г.

Тази нощ я видях

     Драго Янчар е един от най-известните и обичани съвременни словенски писатели. Роден в семейство на партизанин в Марибор. През целия си живот открито изразява несъгласието си с комунистическата идеология. През 1974 г. е арестуван от югославските власти по обвинения в "разпространение на вражеска култура", като формален повод за ареста му е забранената книга на Бранко Рожман - "В Рог лежим мъртви", която Янчар внася през Австрия и разпространява сред приятелите си. В книгата се описват масовите убийства на "врагове на народа", извършени от режима на Тито през май 1945 г. Янчар е лишен от свобода за една година, но след излежаване на първите три месеца е освободен, след което е изпратен в казарма в Сърбия, където тормозът срещу него продължава. След отбиването на военната си служба Янчар решава да се посвети на писане и оттогава започва и възходящата линия в писателската му кариера. Първоначално Янчар няма възможност да публикува книгите си в Словения, но след поразхлабването на режима след смъртта на Тито най-напред придобива известност като театрален и филмов сценарист, а от 80-те години на ХХ век и като един от най-талантливите съвременни словенски белетристи не само в границите на бивша Югославия, а и в Средна Европа, Испания и Италия.
Нощни светлини в Марибор

 В България през 2003 г. е публикувана книгата му "Звънтеж в главата" (издателство "Стигмати"). У нас на сцена са играни драмите му "Големият британски валс" и "След Годо".



Романът проследява няколко години от живота на Вероника Зарник, млада жена от богато люблянско семейство, повлечена от вихъра на размирната история, и разказва за нейното тайнствено изчезване. Петима души говорят за нея, за себе си и за неспокойната ситуация в Словения преди и по време на Втората световна война. За времето, погълнало като чудовище не само активните участници в историческите събития, но и хората, живели на ръба на буреносните промени, без да ги разбират напълно – чието желание е било само да живеят. Но „само“ да живееш е илюзия, това е момент, когато в привидно сигурната и идилична атмосфера на един замък в подножието на Алпите не е било възможно да избегнат връхлитащата ги вълна на насилието.
За Вероника разказва някогашният ѝ любовник, офицер от Югославската кралска войска, който през 1945 г. попада във военнопленнически лагер в Палманова; историята продължава нейната майка, чакаща завръщането на дъщеря си в един малък апартамент в люблянско предградие, потънала в спомени и неспокойна в плахите си надежди; за героинята говорят още лекар от немската окупационна войска и прислужницата на семейството; накрая – някогашен партизанин, предизвикал с неясни и противоречиви лични мотиви нощната акция, довела до трагичната съдба на господарите на замъка.




Тази нощ я видях, сякаш че бе жива. Идваше по пътя между бараките, край наровете, където другарите ми унесено пъхтяха в съня си. Спря пред моето легло, загледа ме замислено, някак отсъстващо, както винаги, когато не можеше да спи и бродеше из нашето мариборско жилище, застана до прозореца, седна на леглото и пак отиде до прозореца. – Какво, Стево – каза, – и ти ли не можеш да спиш?

Гласът ѝ бе тих, дълбок, почти мъжки, но някак глух, отсъстващ като погледа ѝ. Изненадах се, че го познах, определено нейният беше, същият глас, който с годините се изгуби някъде в далечината. Много пъти я бях извиквал в паметта си – нейните очи, коси, устни, да, и тялото ѝ, което толкова пъти задъхано е лежало до мен, но не чувах гласа ѝ; от един човек, когото дълго време не виждаш, най-напред изчезва гласът, звученето му, неговият тембър и сила. Доста дълго не я бях виждал – колко, помислих си, най-малко седем години. Замръзнах. Въпреки че бе последната майска нощ и пролетта вървеше към края си, пролетта на страшната четиридесет и пета година, и въпреки че вече навсякъде се усещаше лятото и вън бе топло, а в бараката почти задушно от топлината на дишащите и пухтящи мъжки тела, тази мисъл ме накара да замръзна. Седем години. След седем дълги години, пееше някога моята Вероника, след седем дълги години ще се видим отново, пееше тя любимата си стара словенска народна песен, когато бе по своему тъжна и гледаше с онзи отсъстващ поглед, с който ме гледаше и сега, само Господ на небето знае кога ще минат тези седем години. Прииска ми се да й кажа, радвам се, че дойде, макар и след седем години, Вранац е още с мен, искаш ли да го видиш, мислех да й кажа, ей там, зад оградата е, заедно с останалите офицерски коне, добре се чувства, тича си по поляната, не му трябва да стои в конюшнята, в добра компания е, макар и на него да му липсва ръката ти… както ми липсва на мен, прииска ми се да кажа, но гласът ми се задави и наместо думите, които исках да произнеса, нещо гъргорещо и пресекващо излизаше от устата ми. Мислех, че живееш в замъка под словенските хълмове, щях да кажа, яздиш ли там наоколо? Протегнах ръка, за да докосна косата ѝ, но тя се отдръпна, тръгвам – каза, – както знаеш, Стево, не мога да остана.


 Очаквайте през следващата седмица от издателство "Алтера"


Деметра Димитрова



Няма коментари:

Публикуване на коментар