Белег от колибри

Неповторим, истински, страшно любезен и много различен - това са моите 4 думи, с които описвам поета Николай Милчев.
Най-добрият поет!

Николай Милчев от Плевен?

В Плевен само съм роден. Написах „само съм роден” и осъзнавам колко е нелепо. Защото освен това май всичко останало са подробности. Да, роден съм в Плевен, но моят истински роден град е Ловеч. Там отраснах, там опитах вкуса на джанката, на прахта и теменужката, там гледах сенките на рибите в Осъм, там се загръщах с люлякови сияния по Стратеш и Башбунар. Там се случи всичко.

Биография и география?

Гимназия в Ловеч, университет в Търново, после живот в София. А като география споменавам Гложене, Тетевен, Голяма Брестница. И малко екзотична география – видял съм Мароко и Северна Корея.

От много време ли пишете? 

Пиша откакто мога да мисля. А дали мога да мисля остава неизвестно и сега. Едно обаче смятам за сигурно – умея да чувствам. Смятам, че плътта ми е от молекули на чувства, на цветове, на нюанси, на сенки и полусенки. Първите си опити да пиша направих преди да мога да пиша. Диктувах на едно по-голямо момче онова, което ме разяжда отвътре. Не съм си го искал, то само ме е намерило. Всеки може да се научи да пише. Трябва да се научиш да изписваш състояния. Не да пишеш, а да рисуваш.

Въпрос – клише, но не може без тях: Какво ви вдъхновява?

Вдъхновява ме всичко, което съм изгубил. Имах време – изгубих го. Имах река – изгубих я. Имах треви и дървета – нямам ги. Вдъхновението е мъгла, в която се луташ и която безсъзнателно се опитваш да изразиш. Вдъхновението прилича на изпарения от ракия. Хем го има, хем не се пие, хем го няма, хем те опива.

За какво искате да пишете и кога пишете?

Не мисля за това. Не знам за какво не ми се пише. Не знам за какво ми се пише. Пиша, когато главата ми застане встрани от мене. Когато съм едновременно и факир, и асистент на факира. Усещането ме разполовява и събира, но по различен начин. Не мога да пиша за „високи” и „дълбоки” неща, защото съзнанието ми е като цветно стъкло. Отразява изгрева и залеза. Знам едно със сигурност – никога не е достатъчно да пишеш красиво. Трябва да се пише много красиво, най-красиво, непостижимо красиво.

Като какъв човек се определяте и има ли нещо, за което съжалявате?

Определям се като замаян и занесен човек. И съм много щастлив от това. не съм търговец. Не мога да продам слънце на полюса. А искам да продавам – продам сълза, да продам сянка на пеперуда, да продам онова, което не се вижда зад ъгъла и да получа в замяна сълза, сянка на пеперуда, невидимост зад ъгъла. Ако съжалявам за нещо, то е за времето, когато не съм знаел за какво съм създаден. Щом разбрах, а това май стана много отдавна, всичко си дойде на мястото. Да разбереш за какво си създаден е най-трудното нещо на света. Мнозина не подозират, че дори когато са на върха, са създадени за низината. Социалното е само привидно и измамно. Но това се разбира или никога, или късно.

Какво е славата и как се справяте с нея?
В България (а и в света) славата е портфейл, силикон и телевизионен образ. Тази слава е синоним на суетност. А суетността е страх – да не изчезнеш и да не остане нищо от теб. Такива „славни” хора си играят с времето на руска рулетка. Мислят, че куршума ще ги отмине. А в пистолета има само един куршум и никакво завъртане на барабана. Славата е очила за късогледите, които нямат нищо друго освен страх от самотата, от тежките истини, страх от смъртта. Славата изпълнява ролята на придворен шут, който забавлява господаря си, за да не мисли за края.

На мен не ми се налага да се справям със славата, защото повече от 20 години „обществото” ми показва къде ми е мястото.Сочи с пръст, сумти и това е. Повече няма да коментирам.

Какъв е пътят на успеха? 
Не знам. Знам какво е път, какво е успех нямам представа. Убеден съм обаче, че пътят на успеха лесно изтрива обувките на човека. Може би пътят на успеха изисква боси крака. Но малцина искат да са с рани по нозете. Така че успехът е рани по нозете, а не минерални соли във вана.

Каква е цената на думите?

Няма такава. Златото, диамантите и всичките съкровища на света не струват колкото думите. Нека не забравяме, че в началото е било Словото – като съзидание, като мъдрост, като живот. С какво може да се купи началото? Може би само с две неща – със сол и вода. Да, точно така – думите струват колкото солта и водата.

Какво е надеждата – „бебе с очила”? 

Надеждата е измама, илюзия, сянка, изчезване. Иначе метафората „бебе с очила” е раждане. Когато се родиш, когато проходиш и проговориш, ти го правиш и естествено, и с очила. Защото после всичко се променя и става друго. Надеждата е отлагане на неизбежното и безнадеждното. В „Прикованият Прометей” на Есхил, когато изброява какво е направил за хората, титанът изповядва: „На хората отнех да виждат края си. Надежди слепи вселих във душите им.” Слепи надежди. Това изчерпва въпроса.

Как да се научим да пишем добре, има ли "техника на доброто писане", "тайна на доброто писане"?

Тайната е в просветлението. В озарението. То или идва, или не идва. Някой ден или заставаш пред отворен прозорец, или докрая блуждаеш в зазидан килер. Две са ключовите думи – просветление и неповторимост. Останалото е техника, стихосложение, литературознание.

Били сте заместник-главен редактор на в. "Средношколско знаме”, разкажете ми малко повече за този период и за работата като редактор?

Няма как да се разкаже тъгата. Тя се разказва с тъга. Случаят е такъв – за да се създадат вестници, които трябва да обслужват, бяха закрити вестници, които служеха. Беше закрит вестник със 130 000 абонати. Под предтекст, че няма хартия. Хартия имаше, но имаше и пъклени намерения. Останалото беше технология. И нещо много „интересно” – двата апартамента, в които се помещаваше редакцията, бяха дадени за жилища на нови партийни активисти. По-интересна случка от тази не мога да измисля.

Автор сте на поезия за деца, по-трудно ли се пише за деца отколкото за възрастни и смятате ли, че децата четат поезия?

За деца не се пише трудно. Защото в България въобще не се пише за деца. Пише се за инфантили, за бебешори, за дребосъчета, но не и за деца. Имитира се т. нареченото детско мислене, профанизира се и на това му се казва писане за деца. За деца се пише не като за възрастни, а като за всичкото време на света – от началото до края. Децата ще четат поезия, когато я напишем. Като че ли още не сме.

Има ли любов днес и ще спаси ли любовта света, изобщо що е то любов?

Любовта не трябва да спасява никакъв свят и никого. Любовта не може нищо да спаси. Тя е най-слабото и беззащитно нещо, най-крехкото и ефирно нещо. И същевременно диво, изпепеляващо, възвисяващо и убиващо. Любовта е едновременно и куршум, и детелина. Аз си избирам нещо трето, чието име не знам. За мен любовта е проклятие за щастие. И мед, посипан със сол.

Къде е мястото на поезията и поетите?

Ако очаквате да кажа „Сред хората”, няма да го кажа. Мястото на поетите е при думите. Край тях, до тях, в тях.

Какви хора се интересуват от поезия в днешно време?

От поезия се интересуват тези, които искат да се намерят. Знаят, че се изгубват всеки ден, и се търсят. И като се търсят, не викат, ами шептят. От поезия се интересуват шептящите хора.

Могат ли младите да пишат?

Могат да пишат, остава да се разбере дали се разчита написаното. Аз понякога го разчитам трудно. но аз съм от друго време. И съм се учил да пиша на друга азбука. А и никъде по света няма магазин за очи конфекция, за пръсти конфекция, за сърца конфекция.

Какво не знаят читателите за Николай Милчев?

Не знаят, че мога да се разплача, докато чета стихове пред ученици и че ги карам да четат те, защото не знам как ще погледнат на сълзите ми.

С какво точно се занимавате в момента и какво ви предстои в професионален план?

Учител съм по български език и литература. Предстои ми да разбера защо.

Опишете себе с 3 думи?

„Зелено, виолетово, опасно”.

Пожелайте ни нещо?

Пожелавам ви белег от колибри.

Последен въпрос - за какво мечтаете?

Да се изкъпя в планинска река. И да ям череши на брега ѝ.

ОКОТО НА БУРЯТА

Дъждът дойде от запад... С две лица,
дърветата са мокри пианисти.
Прокапа музика по белите яйца,
в които жълтият ни Бог се кръсти.

Не споменах гнездата... Ала те
отдавна бяха острови спасени.
Между вода и сухи светове
плуваха птици и летяха мрени.

Изящна вещица със дълъг нос
приличаше на ножица от огън.
А аз вървях и ставах все по-бос,
все по-прозрачен и набожен.

Невинността е с цвят на портокал,
с опашка, с нокти и ушички.
След бурята така съм оглушал,
че слагам светлината във кавички.

Докато пиша, значи съм спасен.
На римите във Коледата мека
аз имам право и на мургав тен,
и на рисувана от вълците пътека.

И ето ме - горещ и покосен,
лежа си и наум записвам:
Ще завали и в някой цветен ден
синигерът над мен ще се разлисти.

още от Николай Милчев

Кристина Р. Бодурова