The sense of an ending, Julian Barnes

... или как живеем, осъзнавайки, че ще умрем

Неслучайно илюстрирам текста с английската корица. На български ‘Предчувствие за край” е издадена от „Обсидиан”,  с корица, на която има глухарчета (взаимствано от чуждестранната), но липса на всякакъв стил и конткекстова обвързаност с атмосферата на романа. Да не говорим, че заглавието отново не е съвсем коректно и би било по-адекватно да се използва другото значение на sense, а именно осъзнаване, разум. Затова в ревюто ползвам английското заглавие.

Понякога се получава странно с някои книги: четеш началото едва след като си прочел края; след като си наредил пъзела на книгата (тази е от тези, при които описаните случки и събития не са самостойни, ами съществуват с ясната цел да изградят обща картина), едва тогава разбираш защо започва по определен начин.

The Sense of an Ending поставя следния акцент още на първата страница:

‘Ние живеем във времето- то ни обгръща и моделира- но никога не съм смятал, че го разбирам много добре.”

Не се вглъбих в това изречение, въпреки че си мисля често за изтичането на живота и за белезите, които оставя времето върху всичко, включително представите ни а нежива природа. Извадено от контекста на цялата книга (на целия пъзел), изречението звучи просто като хубава мисъл- нищо повече.

Знаех обаче, че в историята, която ще ми разкаже Барнс, има два ключови момента: времето и паметта. Така че когато историята ме въведе директно в идеята за изминаващото време по един безумно тих и неосъзнат начин, аз не можех да направя нищо друго, освен да бъда нащрек. Знаех, че времето е ключът, който ще отвори ключалката на историята. Знаех също така, че историята се разказва от 60-годишен човек (и над 60-годишния Барнс, книгата е написана през 2011). А възрастните хора нямат много време, но пък имат цялото време на света да разсъждат върху Времето.

ВРЕМЕТО! Да живее времето със своята неизвестност. Със своята способност да изкривява паметта, да променя фактите, да моделира събитията, колкото повече време изтича, толкова повече сме неспособни да разберем какво реално ни се е случило. Как можем да гледаме на живота си като млади от дистанцията на годините, когато остареем? Какви ще се представим пред себе си и пред света? Такива, каквито сме били наистина, такива каквито ни се е искало да бъдем или просто едни нормални, обикновени хора, натоварени със своите страхове и вини?

Барнс разказва историята си в 2 части, простичко озаглавени на английски One и Two. One разказва за 4-ма гимназисти и тяхната последна година в училище преди пътищата им да се разделят. Тони (главният герой и разказвач), Алекс, Колин и Ейдриан- новото момче в класа и компанията- тих и мистериозен, Е. веднага става любимец на всички заради своята необикновена интелигентност, проницателност и смелост в изказванията. Докато останалите говорят за музика, философия и момичета, момче от съседния клас се самоубива, защото забременява приятелката си. Първият сблъсък със смъртта в книгата.

В края на първата част момчетата заминават в различни университети като си обещават да си пишат често и вечно да са приятели. Тони си намира момиче- Вероника, с която след година се разделя. От връзката им е описан главно един уикенд, който Тони прекарва в къщата на родителите й и който се появява често като един от малкото конкретни спомени с нея. По-късно, след като Тони и Вероника се разделят и Тони поддържа все по-рядко връзка с приятелите си, получава писмо с признание, че Вероника и Ейдриан са заедно. Няколко месеца по-късно Ейдриан се самоубива.

В писмото, което бе оставил за съдебния лекар, той обясняваше разсъжденията си: че животът е дар, получен без някой да го е искал; че мислещата личност има философския дълг да разгледа както същността на живота, така и условията, които го придружават; и че ако тази личност реши да откаже дара, за който не е молила, носи моралния и човешки дълг да поеме последствията от решението си.

Втората част започва с кратко описание на следващите 40 години от живота на Тони- вече отминалата му кариера, брак, развод и семейство. Когато е вече около 60-годишен Тони получава писмо от майката на Вероника, в което се казва, че му завещава пари и дневника на Ейдриан. И така Тони (вече старец), бавно, тихо и неминуемо се връща към миналото. Миналото, което е много по-вълнуващо и много по-обсебващо от всичко друго, отделните фрагменти, прекараните моменти, избледнелите спомени с Ейдриан и с Вероника, когато Тони и Вероника още са били заедно. Рефлексиите на Тони са насочени към осъзнаване на миналото: защо Вероника го е зарязала, защо приятелят му се е самоубил, защо животът му е протекъл безименен и монотонен, защо се е развел с жена си..и въобще, как точно ни се случва това, което ни се случва и знаем ли как да живеем по-осъзнато, за да не съжаляваме после, когато вече няма време за промяна.

Книгата е впечатляваща с няколко неща:

1. С начина си на структуриране;

2. С лекия си, омайващ стил, който я прави бърза за четене, достъпна дори в градския транспорт (изпитано!);

3. Фактът, че съумява са покоси читателя (и мисля, че това е точната дума, да покоси), да го изкара извън нормата на разума, да го потопи в мащабна мисъл за живота, не само неговия, конкретен физически път, ами животът като наслояване на времето, като..неизбежно осъзнат и приет край.

По-генерално, извън конкретната история за един стар човек, който се опитва да подреди пъзела на собствения си живот, измъчван от вина и неясни спомни (внимание! невинаги онова, което си спомняш е същото като преживяното[1]), историята е един лабиринт на човешкото съзнание. Показва ни за отминалите грешки, които вече са непоправими, за човешкото его,което ориентира целия свят около себе си, за неспособността да се поставим на мястото на другия, да разберем неговата болка, да преодолеем своя грях, да намерим помирение с човечността и преходността си. И дори накрая нашият главен герой казва, че на надгробната му плоча най-вероятно трябва да пише: „Тони Уебстър- той така и не проумя.”

Не завиждам на Ейдриан за смъртта му, но завиждам за яснотата на неговия живот.  Не само защото той виждаше, мислеше, чувстваше и действаше по-ясно от всички нас, но и заради това кога умря. Нямам предвид онези глупости от Първата световна война: ‘Покосен в разцвета на младостта”- мухлясал шаблон, все още употребяван от училищния ни директорпо времето, когато са самоуби Робсън- или „Те не ще остареят, както ние, които останахме живи.” Повечето от нас нямаха нищо против да остареят. (..)Не, друго имам предвид. Когато си между двайсет и трийсет години, дори ако си объркан и неуверен относно своите стремежи и цели, имаш мощно усещане какво представлява животът, какво си ти в този живот и какво можеш да станеш. По-късно...по-късно има повече неувереност, наслояване, връщане назад и фалшиви спомени. На младини помниш изцяло краткия си живот. По-късно паметта се превръща в нещо, съставено от парчета и кръпки. Донякъде като черната кутия на самолетите, записваща какво се е случило при катастрофата.

The Sense of an Ending печели наградата Man Booker през 2011 година.

Посветена е простичко На Пат, всъщност починалата съпруга на автора, Пат Кавана.

www.obsidian.bg

www.julianbarnes.com

http://www.julianbarnes.com/bib/senseofanending.html
http://www.themanbookerprize.com/

 Христиана Хинова

---

[1] Цитат от книгата, всички цитати са в italics.

---