"Роял в мазето"

        На 22.05. (сряда) се състоя премиерата на най-новия роман на известната журналистка и радиоводеща Светлана Дичева - „Роял в мазето”.
        

Събитието беше организирано в книжарницата в подлеза на Ректората. Хора много-нямаше. Атмосферата беше топла и ведра. От наблюденията ми из публиката, повечето бяха близки на Светлана, отколкото случайни. Въпреки това, самото присъствие на авторката беше някак хипнотизиращо и изпълваше залата, сякаш хората са хиляди.
         Премиерата започна с четене на откъс от книгата от един млад актьор, на когото така и не му разбрах името. Висок и строен. Придаваше живот на романа. Моите очаквания, предполагам и на другите (незапознати със съдържанието), бяха, че ще бъде социално обвързан, от части политически обособен, с журналистически почерк. Нищо подобно-стилът на писане си беше на писател. Говореше се за животни и за някакво градче „Тресавище”, и за някой си началник-гара и неговата любовница. Най-силно впечатление от това четене ми направи фактът, че Светлана Дичева си знаеше книгата наизуст. Мърдаше устните си под формата на думите, които момчето изричаше, четейки романа. И следеше много внимателно какво чете младият актьор.

         След това за книгата говореше Румен Леонидов. За разлика от много други премиери, на които съм ходила, на тази се представяше самата книгата, а не някакви литературни особености, характеристики и термини, които не са понятни на цялата аудитория. Не заобикаляше с подробности, не говореше за съвременната действителност, не засегна личния си свят, нито този на авторката, защото, повярвайте, историята познава много такива случай. Г-н Леонидов говореше просто и само за съдържанието на книгата. Уж се води за хумористична, но той няколко пъти подчерта, че не се е прививал от смях, ами просто стилът на Светлана е лек и закачлив. Това прави романът бърз и лесен за четене. Нарече нейното писане чисто и просто женско. А от хубавото представяне на Румен Леонидов, разбрах, че става дума за едно градче, което е обитавано от мистични призраци, хора и говорещи домашни любимци. И че тук, в романа, животните помагат на хората да се измъкнат от затруднената ситуация, в която са изпаднали. А именно: кой е призракът в „Тресавище”, който чупи стъклата на вратите на железопътната гара? Всички са заподозрени. 

         После микрофона взе самата Светлана Дичева. Стилна, скромна, излъчваща интелигентност и увереност, тя разказа как й е дошла идеята за написването на книгата. Думите, обаче, което мен ме впечатлиха и с които си отговорих на много други незададени въпроси, бяха: „Основното чувство с което пишех, беше усещането за удоволствие и не ме беше срам, че пиша с удоволствие. Нямаше никакво страдание в тази работа.” Сподели, как й се иска да открием други пластове в романа, не единствено сюжета, който разгръща.
         Малко по-късно се появи една жена, цялата облечена в червен сатен. Каза, че тя, като радиоводеща, е мечтала да пише проза, но й е било трудно да „носи две дини под една мишница”. Затова пък Светлана Дичева го може и го прави.
          А това, което се опита да ни даде като идея и мисъл, самата авторка на „Роял в мазето”, беше за любовта към животните, за това, че едни животни са изчезващ вид и няма да има други като тях, че да се привържеш към домашен любимец също е вид любов, влюбване, както тя нарече нейното-„безпаметно”. Чудя се дали и ние ще сме безпаметно влюбени в нейните герои от книгата. 

            Та такива ми ти работи...рояли, мазета, животни, журналистика и червен сатен. И, разбира се, хубаво писане. 

Автор: Елеонора Кълвачева