Още един поглед към премиерата на книгата „Има крокодили в морето. Истинската история на Енаятолах Акбари“ от Фабио Джеда

     Събитието започна така:

„Въпросът е там, че наистина не очаквах тя да си тръгне. Защото когато си на десет и се каниш да си лягаш една нощ, която е досущ като всички нощи, ни по-тъмна, ни по-звездна или по-тиха, изпълнена с миризми като всяка друга, с познатия напев на мюезина, чийто глас се носи от кулите на минаре като навсякъде другаде и подканя правоверните на молитва... когато си на десет – казвам десет, макар да не съм съвсем сигурен кога точно съм роден, защото в провинция Газни нямаме регистър на населението, - та, когато си на десет и майка ти, преди да те сложи да спиш, поеме главата ти и я притисне за дълго към гръдта си, за по-дълго от обикновено, и каже: Има три неща, които никога не трябва да правиш, Енаят jan, за нищо на света...

Първо, наркотиците. Някои са приятни на вкус и миришат приятно, и ти нашепват, че ще те накарат да се почувстваш по-добре, отколкото би могъл да се чувстваш без тях. Не им вярвай. Обещай ми, че няма да пробваш.

Обещавам.

Второто са оръжията. Дори някой да нарани чувствата ти или да накърни спомените ти, или да поругае Бог, земята или хората, обещай ми никога да не посегнеш към пушка, нож или камък, или дори към дървен черпак, от онези, с които разсипваме qhorma palaw, ако с него можеш да нараниш някого. Обещай ми.

Обещавам.

Третото е да не лъжеш и да не крадеш. Което е твое, си е твое, което не е – не е. Можеш да си изкарваш прехраната с труд, колкото и тежък да е. Никога не бива да лъжеш, Енаят ян, ясно ли е? Трябва да си дружелюбен и учтив с всички. Обещай ми, че ще си такъв.

Обещавам.

Премиера на книгата в Пловдив. Автор - Мая Любенова

Във всеки случай, дори когато майка ти казва всичко това, а после, без да откъсва ръка от вратлето ти, поглежда към позореца и заговаря за мечти, за мечти като луната, която нощем е толкова ярка, че човек може да се храви на светлината ѝ, и за желания – как винаги трябва да имаш желание пред погледа си, както е морковът за магарето, защото докато се опитваме да осъществим желанията си, намираме сили да се изправяме, и ако направиш така, че желането ти да стои винаги високо над теб, всяко желание, току до челото ти, тогава животът ти ще си струва да се живее – хм, дори ако майка ти, докато те слага да спиш, ти говори всички тия странни неща с особен приглушен глас, стоплящ като жарава, и изпълва тишината с думи, тази жена, която винаги е била толкова серт, която се е оправяла в живота си с такъв размах, дори във времена като тези... и през ум не би ти минало, че това, което всъщност ти казва, е Khoda negahdar – сбогом.“*

     Това са първите две страници от книгата, които Манол Пейков, управляващ съдружник в ИК „Жанет 45“, прочете в началото. Тук искам да направя една вметка за участието на самите издатели в популяризирането на собствените им (издадени) книги и ще го направя с пример. Гореспоменатият г-н Пейков не само присъства, но и самият той представя произведенията на чуждестранните автори, на които се организират премиери. Говоря за всички премиери, на които съм присъствала, чийто брой вече надхвърля десет. Още в началото той разказва за личните си преживявания с книгата – кога, къде и как е чул за нея, първия досег, първото прочитане, решението да бъде издадена, понякога и интересни случки при издаването, - а след това и с автора. От началото на 2013 г. трима автори, издадени от „Жанет 45“, посетиха България и Манол Пейков беше човекът, който лично ги представяше на родните читатели. Смея да кажа, че по този начин, т.е. срещата с издателя и узнаването на истории „от кухнята“, се помага на читателя да бъде по-съпричастен не само с автора и издателя, но и със самото произведение, да го приеме не само като текст, чийто автор е заместен от биографията му, а като творение на човек, който е срещнал друг човек (издателя).

Този процес се повтори и на 15 май. Манол Пейков разказа, че за пръв път е чул за книгата на Франкфуртския панаир и се оказало, че България е предпоследната страна в Европа, където не е издадена. След като я прочел, не е имало място за съмнение, че „Жанет 45“ ще я добави в съкровищницата си.

Книгата всъщност е написана от италианския писател Фабио Джеда, но още в самото начало той самият ни увери, че всяка дума е съгласувана с Енаятолах. На въпроса на какво се далжи поетичността на изказа – дали на писателя или на нещо друго – Енаятолах отговори, че хората в родината му просто така говорят – използват много поговорки, обясняват нещата просто, дори в речта им досегът с природата си намира място.

В края на вечерта от публиката се изправи един мъж, който сподели, че също е афганистанец и от шест години е в България. В хода на разговора, който се проведе между двамата сънародници (и по някое време се пренесе на дари – един от диалектите в Афганистан), стана ясно, че и тук положението с разрешително за пребиваване на бежанците е точно толкова трудно, колкото и в другите страни, през които Ена е минал.

     Повече за книгата можете да прочетете тук, тук и тук.

     Интервю с Фабио Джеда и Енаятолах Акбари.

*Джеда, Фабио. Има крокодили в морето. Истинската история на Енаятолах Акбари. Жанет 45, Пловдив, 2013. с. 7-9

Автар: Деметра Димитрова