Първо да кажа, че ми е смущаващо, когато се каже, че съм писателката Мария Донева или поетесата Мария Донева. Все се замислям дали не говорят за някоя друга Мария, която е седнала зад мен и приема поздравленията, докато аз се въртя и се оглеждам. Това е нещо вътрешно присъщо за мен, да пиша-пиша-пиша, но изречено на глас ми звучи странно.
По-спокойно се възприемам като читател. Старая се да следя какво се случва в съвременната българска литература. Непрекъснато препоръчвам Милен Русков – ето, и сега пак. Чета много поезия. Харесвам литературата на малки дози, чувствам се препълнена с думи и нямам търпение и всеотдайност да чета продължително време, както го правех преди. Старая се да прочета книгите, написани от хората, с които се запознавам. Чета каквото ми препоръчат други читатели. Чета блогове. Купувам си книги, за да ги прочета после. Кога после? А де? Препрочитам книгите, които са ме впечатлявали преди години и по тях се опитвам да си представя каква съм била.
За зайците и хората. За какво мечтае един заек ?
Един заек мечтае за едно, а друг за друго. Мечтата прави света по-голям, като разширява границите му отвъд реалното. Мечтата е половин любов. Мечтата – това са пипалцата на охлюва, или каквито там органи са онези нежни влажни подаващи се неща, които всеки миг са готови да се приберат. Не зная дали охлювът вижда, чува или подушва с тях, но когато са прибрани, той усеща само себе си и се откъсва от големия, шарен и ароматен свят навън. Повече свят, повече свят!
Какво вдъхновява поетесата у вас ?
Готвачката у мен се вдъхновява, когато има кой да вкуси приготвената храна. Предполагам, че и с поетесата е така.
Освен това самите думи ме очароват. Думите са млади и красиви, имат ритъм и могат всичко.
Кога се пише най-лесно ?
Когато имаш какво да кажеш.
Правите срещи и в училища. Как реагират децата на поезията и как се работи с тях в работилница за писане ?
Вие ме каните, аз идвам. Това е процедурата. Мисля, че повечето деца не обичат поезията, или поне не обичат това, което си представят, когато чуят думата „поезия” – нещо скучно, написано от умрели хора, което трябва да се учи наизуст или най-малкото „да се казва с чувство”, без да те питат имаш ли ти такова чувство или напротив. Като цяло, децата приемат поезията като нещо неестествено и не особено интересно. Обожавам да преобръщам представите им, да покажа, че стиховете могат да бъдат смешни, вълнуващи, да ти помогнат да научиш за себе си неща, които не си знаел, да ти дадат думите, с които да кажеш своите мисли. Страхотно е. Стиховете са много силно нещо, проникват директно в сърцето на човек… но първо трябва да стигнат до човека.
Какво представлява работата ви в психиатричната болница в Раднево ?
В Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов” вече пето десетилетие има програма за арт-терапия. Има ателие за рисуване, има и театрална зала, в която се събират пациенти на болницата с интерес към театъра. Аз вече шеста година работя там като режисьор и поставям пиеси. Репетициите са всекидневни, поставяме три или четири заглавия годишно, изнасяме представления както пред пациентите и персонала на болницата, така и на турнета в други градове. Това е любимата ми работа, тя е смислена, интересна и щастлива.
Освен че пишете и работите като драматург, правите и животинки от плат ?
Да, драматург съм на Драматичен театър „Гео Милев” в Стара Загора. Пиша. Всеки ден публикувам нещо в блога си. Това са все занимания, свързани с фантазия, говорене, поставяне на мястото на другия, и пак думи-думи-думи. Шиенето на играчки дава храна на останалите ми сетива. Животинките, които правя, са шарени, гладки или грапави, топли, меки, някои от тях имат звънчета, всичките се усмихват и ме гледат, някои ухаят на ванилия… Само приятности около тези играчки. На всичкото отгоре после те отиват при някого, който ги е поискал и им се радва и ги гушка. Само приятности.
Какво е JAP ?
Jazz And Poetry. Джаз и поезия. Един проект, който ме свързва вече четвърта година с Венци Благоев, Марина Господинова и Антони Дончев. Пиша български текстове за джаз стандарти и правим концерти. И аз съм на концертите, казвам стихове, говоря с публиката и с музикантите, получава ни се много вълнуващо и лично. Джазът не е задължително неразбираема и сложна музика. Това, което правим ние, е много мелодично и красиво, а това, че се пее на български, прави публиката ни още по-съпричастна и потопена в преживяването.
"Тежък случай", или какви са позитивите и негативите на учителството ?
Да си учител е велика отговорност и велика привилегия. Това е мисия, която не бива да се възлага на случайни хора. Ако учителството ти е призвание, професията е поносима и прекрасна. Аз бях учителка по български език и литература повече от две години и се убедих, че не ми е призвание. Отношението ми към книгите е любовно и ми беше много унизително да ги налагам като обект на внимание на хора, които не ги обичат и не искат да ги четат. Днес с удоволствие се срещам с деца, когато ме поканят. Но рутината и насилието над умовете, наложените рамки, безумните учебници, безсмислието на твърде голяма част от времето, прекарвано в училище – това са неща, които ме смазват, а аз така и не открих как да се справя с тях. Не знаем какви тайни крие бъдещето, затова е глупаво да се заричам, но не ми се иска да бъда учителка.
Продължете изречението. Когато цъфнат липите…
…ще ходя с голи крака и ръце, ще дишам дълбоко и ще се радвам, че не съм алергична към цветен прашец.
Петя Бързелова
Линк към блога на Мария Донева: http://mdoneva.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар