Среща с Иво Топалов - един млад и амбициозен човек

1. От кога пишеш? (Малко история - как започна, първи вълнения, спомени) 

Пиша отново от около три години. Бях прекъснал това свое занимание, след като завърших гимназия, където се подвизавах като автор на статии и редактор на училищния вестник. Тогава имах и няколко неуспешни опита да напиша повест. Към края на 2010 г. започнах отново да пиша кратки статии, с които сложих началото и на моят блог: Блогът, който усмихва хората, който съществува от февруари 2011 г.. Кулминацията на това е завършването на романът „Полетът на орела” в началото на 2012 г.

 2. С какво се занимаваш в момента?

 Това е доста обширен въпрос, понеже се занимавам с много неща. Професионално се занимавам с обучения – бизнес и частни, също така организирам състезание за презентатори наречено „Майстор на думите”, където хора разказват много интересни истории. Освен това пиша статии и интервюта в блога си. В свободното си време играя интересния спорт Петанк, който постепенно набира все повече популярност в България. Състезател съм на Университетския клуб по Петанк (УКП) и миналата година станах републикански вицешампион на България.

3. Какво те провокира да напишеш книгата ''Полетът на oрела'' ?

 Много неща. Както споменах, това не е първият ми опит, но е единственият засега, който  завърши с успех. Случи ми се нещо, което ме накара да преосмисля много от нещата, в които вярвах. Всъщност, в труден момент от живота си седнах да пиша статия за истината, която възнамерявах да публикувам в моя блог. Изпаднах в нещо като транс и се осъзнах в два часа през нощта, когато бях на тридесет и някоя страница. Писах до сутринта и минах 40 страници. Следващите дни просто продължих, като отмених всичките си ангажименти за един месец напред. Даже спрях да се бръсна, докато не завърша произведението. Така получих суровия вид на романа, който претърпя още много редакции впоследствие. Ако не бях писал и не бях казал каквото имах да казвам имам чувството, че щях да се пръсна.

4. Би ли ни разказал малко повече за сюжета? 

Разбира се! Сюжетът е обикновен и не е сложен. Едно пътешествие, в една необичайна страна, където властва крал, който ръководи всичко, чрез своите глашатаи. Вървейки по пътят главният герой среща различни интересни герои, които му разказват много неща и му дават своя опит, а понякога и необичайни знания. Това кара героят, който всъщност е едно момче да стигне до някои прозрения, особени гледни точки и да научи ужасно много за това какво ни кара да се движим напред. Тези, които според мен оказват най голямо влияние върху него са Смелия Предприемач, Упорития Спортист, Пътуващия Мъдрец и дори Големия Играч. Без да издавам какво се случва, накрая момчето научава, че най-добрият учител е страданието. Но това го кара да се излекува.

5. След популяризирането на книгата ще се радвам най-много ако...

 След популяризирането на книгата ще се радвам най-много ако... науча, че е помогнала на някого в труден момент от живота му. Или науча, че е доставила удоволствие на друг.

6. Какво отнема написването на една книга? А какво дава?

Написването на една книга отнема много време и труд. На мен поне ми отне много самостоятелни редакции, последвани от външни редакции на професионалисти. Използвам случая да благодаря на моята редакторка Вера Янчелова, която има почти магическо докосване върху думите. Сигурно ако разпределя времето в нормални работни дни ще прехвърля половин година. Но това, което получих за себе си е несравнимо. За мен това беше като малка терапия. Преживяване, което ме обогати и ме накара да вярвам още по-силно в себе си и собствените си сили.

7. До сега не съм успял да...

 Досега почти няма нещо, в което не съм успявал. Имах успешна кариера като търговец в сферата на индустрията, след това имах собствен бизнес с техника, който също беше успешен. Организирах различни събития, множеството от които също постигнаха успех. Когато наистина имаш цел и си готов да положиш съответното количество труд и време, почти няма нещо, което да е непостижимо. Каквото и да не съм успял да постигна до сега, просто не съм искал достатъчно силно и съм сигурен, че ще успея да постигна скоро. Ако ми е писано.

8. Последната ми осъществена мечта е...

Последната ми осъществена мечта е издаването на „Полетът на орела”, който излезе малко след средата на май. Вложих цялата си енергия, за да може да се случи това. Премиерата беше като сън, дойдоха над 180 човека и изпълниха залата със смях и аплодисменти, които ме трогнаха и стоплиха сърцето ми. След това, преди още да осъзная, че книгата е вече факт дойде пролетният Базар на книгата, където тя се превърна в малка новина. Все още има моменти, в които не съм сигурен, че книгата вече е излязла. Държа едно копие на нощното си шкафче, за всеки случай и да си напомням, че вече е издадена.

9. Последното ми разочарование е...

Трудно е да назова разочарование. За да има разочарование трябва да има някакви очаквания. Аз се опитвам да живея без очаквания, като същевременно давам всичко от себе си. Не знам дали става ясно. Ако имаш някакви очаквания, особено към хора или събития, то те са потенциален източник на най-дълбоко нещастие. От друга страна, ако си готов да работиш усърдно за кауза или идея, без да си обвързан с очаквания към хора или конкретен резултат можеш да се запазиш психически. Това разбира се изисква много работа и не е напълно възможно за мен на този етап. Най-трудно ми е да подхождам към най-близките си приятели си без очаквания. Понякога, когато се въодушевя от нещо, оставам разочарован, ако те останат безразлични например.

10. Любими автори? Книги?

 Чета много и обожавам книгите. Най-много обичам Орсън Скот Кард и неговата книга „Играта на Ендър”, тя ми е номер 1. Също Аугусто Кури, Паулу Куелю, Антоан дьо Сент Екзюпери, Уинстън Грум, Антъни Робинс. Обожавам някои книги на Тери Пратчет. Дъглас Адамс, Хорхе Букай, „Властелинът на пръстените”, „Мечо Пух”, „Дао дъ Дзин” и т.н. Не мога да изброя всички, но в края на „Полетът на орела” съм направил кратък списък с едни от най-значимите произведения и автори за мен, ако на някой му е интересно.

11. Оприличаваш ли стила си на писане на някой твой идол, кумир..

Според мен всичко, което четем и ни харесва оказва влияние върху нас, но е хубаво да си намерим собствения стил. Например, аз много обичам да опростявам сложните неща, като в приказките. Не винаги ми се отдава, но се опитвам с малко думи да кажа много, защото само ако разбираш нещо, можеш да го кажеш просто (това последното го е казал Айнщайн, не аз).

12. Има ли пред теб ново предизвикателство?

Всеки ден е едно ново предизвикателство. Да останем истински, да не се поддаваме на външни влияния, да имаме истински интерес към околните си. А и популяризирането на книгата също стои пред мен.

13. Лесно ли се издава книга в България?

Поне за мен не беше лесно и минах през много и понякога изненадващи трудности. Това предполагам е понеже не исках да се издавам сам, а исках да работя с професионалисти. Оказа се, че е много трудно да си намериш издател. Иначе всяка печатница е готова да съдейства.

14. Как избра това издателство?

Издателството, в лицето на редактор Вера Янчелова избра мен. Стана случайно. Работното подзаглавие на „Полетът на орела” беше: „Една история за сила, мъдрост и малко любов.” Оказа се, че Вера е писала представяне за книгата на Ранди Пауш „Последната лекция” озаглавено по абсолютно същия начин. Това я провокирало да прочете текста и харесала ръкописа. След това отправиха предложение, а Хермес е едно от най-популярните издателства в България, което много подбира какво да издаде. Затова беше съвсем естествено да приема и да работим след това заедно.

15. Имаше ли трудности около издаването? (Ако ''да'', какви?)

Имаше. Получих откази (от „ние работим само с известни”, до „много сте млад”), също и много подценяващо отношение от някои редактори. Имаше и хора, които просто не желаеха да бъде издадена моята книга и дори се опитаха да омаловажат труда ми и да ми попречат. Нищо обаче, не ме спря. Продължих да работя по текста, както и по представянето на ръкописа, докато не стана достатъчно добро, за да успея.

Всички трудности, които имах обаче бяха за добро, понеже ако не беше това забавяне, книгата дори нямаше да има илюстрации. Моят приятел, художника Борислав Гергинов се вдъхнови да нарисува героите почти половин година след завършването на романа, малко след като му го бях изпратил да го прочете. Сега с илюстрацията към всяка глава смятам, че тази книга е наистина завършена.

16. Какво би посъветвал младите, прохождащи автори?

Аз самият съм „млад и прохождащ” автор, но бих посъветвал другите това, което свърши работа на мен, защото един съвет има стойност единствено, ако човек го е научил по трудния начин. Вярвайте в себе си и не позволявайте на никого да ви казва, че не струвате. Не вярвайте на хора, които не са написали книга да ви казват, че вашата е лоша. Продължавайте да се борите, каквото и да ви е приготвил живота! Както казва Сериозния Учен от романа: „Дори когато изглежда, че не напредваш, продължавай!”

И пишете, понеже в момента България има нужда от вас.

17. Замисляш ли втора книга?

Засега не. Вече имаше запитвания от хора прочели романът дали ще има негово продължение. Всичко, което имах да кажа, беше изказано в книгата и тя е самостоятелно произведение. „Полетът на орела” е плод на вдъхновение и ми се иска, ако има друга книга, тя също да е плод на муза.

Благодаря ви за тази възможност, която ми дадохте и за интересът, който проявихте към мен. До нови срещи!

                                                                                                     Виктория Димитрова

Тази нощ я видях

     Драго Янчар е един от най-известните и обичани съвременни словенски писатели. Роден в семейство на партизанин в Марибор. През целия си живот открито изразява несъгласието си с комунистическата идеология. През 1974 г. е арестуван от югославските власти по обвинения в "разпространение на вражеска култура", като формален повод за ареста му е забранената книга на Бранко Рожман - "В Рог лежим мъртви", която Янчар внася през Австрия и разпространява сред приятелите си. В книгата се описват масовите убийства на "врагове на народа", извършени от режима на Тито през май 1945 г. Янчар е лишен от свобода за една година, но след излежаване на първите три месеца е освободен, след което е изпратен в казарма в Сърбия, където тормозът срещу него продължава. След отбиването на военната си служба Янчар решава да се посвети на писане и оттогава започва и възходящата линия в писателската му кариера. Първоначално Янчар няма възможност да публикува книгите си в Словения, но след поразхлабването на режима след смъртта на Тито най-напред придобива известност като театрален и филмов сценарист, а от 80-те години на ХХ век и като един от най-талантливите съвременни словенски белетристи не само в границите на бивша Югославия, а и в Средна Европа, Испания и Италия.

Нощни светлини в Марибор

 В България през 2003 г. е публикувана книгата му "Звънтеж в главата" (издателство "Стигмати"). У нас на сцена са играни драмите му "Големият британски валс" и "След Годо".



Романът проследява няколко години от живота на Вероника Зарник, млада жена от богато люблянско семейство, повлечена от вихъра на размирната история, и разказва за нейното тайнствено изчезване. Петима души говорят за нея, за себе си и за неспокойната ситуация в Словения преди и по време на Втората световна война. За времето, погълнало като чудовище не само активните участници в историческите събития, но и хората, живели на ръба на буреносните промени, без да ги разбират напълно – чието желание е било само да живеят. Но „само“ да живееш е илюзия, това е момент, когато в привидно сигурната и идилична атмосфера на един замък в подножието на Алпите не е било възможно да избегнат връхлитащата ги вълна на насилието.

За Вероника разказва някогашният ѝ любовник, офицер от Югославската кралска войска, който през 1945 г. попада във военнопленнически лагер в Палманова; историята продължава нейната майка, чакаща завръщането на дъщеря си в един малък апартамент в люблянско предградие, потънала в спомени и неспокойна в плахите си надежди; за героинята говорят още лекар от немската окупационна войска и прислужницата на семейството; накрая – някогашен партизанин, предизвикал с неясни и противоречиви лични мотиви нощната акция, довела до трагичната съдба на господарите на замъка.

Тази нощ я видях, сякаш че бе жива. Идваше по пътя между бараките, край наровете, където другарите ми унесено пъхтяха в съня си. Спря пред моето легло, загледа ме замислено, някак отсъстващо, както винаги, когато не можеше да спи и бродеше из нашето мариборско жилище, застана до прозореца, седна на леглото и пак отиде до прозореца. – Какво, Стево – каза, – и ти ли не можеш да спиш?

Гласът ѝ бе тих, дълбок, почти мъжки, но някак глух, отсъстващ като погледа ѝ. Изненадах се, че го познах, определено нейният беше, същият глас, който с годините се изгуби някъде в далечината. Много пъти я бях извиквал в паметта си – нейните очи, коси, устни, да, и тялото ѝ, което толкова пъти задъхано е лежало до мен, но не чувах гласа ѝ; от един човек, когото дълго време не виждаш, най-напред изчезва гласът, звученето му, неговият тембър и сила. Доста дълго не я бях виждал – колко, помислих си, най-малко седем години. Замръзнах. Въпреки че бе последната майска нощ и пролетта вървеше към края си, пролетта на страшната четиридесет и пета година, и въпреки че вече навсякъде се усещаше лятото и вън бе топло, а в бараката почти задушно от топлината на дишащите и пухтящи мъжки тела, тази мисъл ме накара да замръзна. Седем години. След седем дълги години, пееше някога моята Вероника, след седем дълги години ще се видим отново, пееше тя любимата си стара словенска народна песен, когато бе по своему тъжна и гледаше с онзи отсъстващ поглед, с който ме гледаше и сега, само Господ на небето знае кога ще минат тези седем години. Прииска ми се да й кажа, радвам се, че дойде, макар и след седем години, Вранац е още с мен, искаш ли да го видиш, мислех да й кажа, ей там, зад оградата е, заедно с останалите офицерски коне, добре се чувства, тича си по поляната, не му трябва да стои в конюшнята, в добра компания е, макар и на него да му липсва ръката ти… както ми липсва на мен, прииска ми се да кажа, но гласът ми се задави и наместо думите, които исках да произнеса, нещо гъргорещо и пресекващо излизаше от устата ми. Мислех, че живееш в замъка под словенските хълмове, щях да кажа, яздиш ли там наоколо? Протегнах ръка, за да докосна косата ѝ, но тя се отдръпна, тръгвам – каза, – както знаеш, Стево, не мога да остана.

 Очаквайте през следващата седмица от издателство "Алтера"


Деметра Димитрова

Книгите ме вдъхновяват

Марчела учи журналистика, но от седем месеца работи в книжарница Booktrading, защото книгите я вдъхновяват.Ето какво сподели тя за нас:

Макар, че учиш журналистика се занимаваш повече с книги, какво те привлече в книжарницата?
-Атмосферата,  която внасят книгите е незаменима.Никога не си сам и има възможност да развиеш шизофрения, ако прекалиш с честата им  употреба.

Какво точно те вдъхновява в книгите?
-Това, че единствено  книгите могат да те размечтаят и в следващият момент да те натъжат.Карат те да си ентусиазиран след което нещастен и отегчен и въпреки това четеш, докато изживяваш един многопластов живот.

Имаш ли любима книга?
-Любими много.Последната, която ми стана любима е "Жития на безделници и пропаднали мистици" - разкази.Написаното там е абсурдно, смешно и нелепо. Кара ме да се заливам от смях, без да знам защо се смея.Необяснимо забавно е.

Коя е първата ти прочетена книга?

-"Емил от Льонеберя" или може би " Патиланци"

Говори се, че книгите не са на мода, има ли нещо вярно?

-Не са на мода ли, няма нищо подобно.Всеки ден идват много хора, които си купуват книги, повечето дори искат конкретно заглавие.Но тези, които са решили да експериментират са по-забавни. Има много смешни случки с клиенти, но ако ги разкажа на живо ще е по-интересно.

Какво би пожелала на читателите или на бъдещите читатели?

-Да не се отказват да четат.Книгата е свят сам за себе си.Тя е твой приятел и същевременно не съвсем.Има толкова много книги за четене и толкова малко време.Не губете време, вземете първата книга до вас и започвайте да четете.

Никол Белева